Abstract: This article [1] reviews the process of Europeanization of insolvency law, which started with Council Regulation (EC) 1346/2000 and nowadays continues with the European Commission’s Proposal for a directive on insolvency, restructuring and second chance. The analysis is focused on the legal and economic basis, obstacles and conducive circumstances and aims to answer the question whether insolvency law at EU level is worthwhile, necessary and achievable.

MISSING Началото

Ефективната уредба на производствата по несъстоятелност в тяхното общностно измерение е била обект на изследвания, доклади, проучвания и преговори почти 40 години^[2]. Едва след влизане в сила на Договора от Амстердам усилията на държавите-членки за приемане на подходящ инструмент, уреждащ производствата по несъстоятелност с трансгранични последици и за координиране на мерките, приложими по отношение на имуществото на неплатежоспособния длъжник, когато то е разположено на територията на две или повече държави-членки на ЕС, се увенчават с успех. Приет е Регламент (ЕО) № 1346/2000^[3], имащ за цел подобряване и ускоряване на производствата по несъстоятелност с международен елемент, които поради своето естество имат пряко отражение върху правилното функциониране на вътрешния пазар. Цел, която таргетира към по-общата цел за ефективно съдебно сътрудничество по гражданскоправни и търговскоправни въпроси, по смисъла на чл. 65 ДЕО (сегашен чл. 81 ДФЕС).  В приложното поле на Регламент (ЕО) 1346/2000 са включени всички производства за обявяване в несъстоятелност на територията на ЕС, независимо какво е качеството на длъжника – търговско дружество, физическо лице, осъществяващо търговска дейност, или физическо лице-потребител. Изключение е предвидено само за застрахователните предприятия, кредитните институции, инвестиционните дружества, и организациите за колективни вложения, които се подчиняват на специални режими, включващи и по-широки възможности за надзор и регулация от страна на националните контролни органи.

Стълкновителни норми

Регламент (ЕО) 1346/2000 въвежда единни правила за разрешаване на конкуренцията на правораздавателни компетенции между съдилищата на държавите-членки, които заместват приложението на националните норми на международното частно право. Съгласно чл. 3(1) от Регламента производството следва да се образува в държавата-членка, в която се намира центърът на основните интереси на длъжника. Така образуваното производство има качеството на главно, основно, с универсален обхват. Понятието «център на основните интереси» е специфично за Регламента и в него е вложено съдържание, което не се припокрива със значението, придавано му от националните законодателства. Извеждането на точния смисъл е  предмет на изследване и тълкуване от Съда на ЕС. В трайната си практика Съдът приема, че центърът на основните интереси се определя според мястото, където длъжникът обикновено упражнява своята дейност по регулярен начин и което може да бъде проверено от трети лица^[4]. По презумпция при дружествата и другите юридически лица центърът на основните интереси е седалището на лицето, съгласно устройствения му акт^[5]. За да се обезпечи правната сигурност и предвидимостта относно определянето на компетентния съд за откриване на производството, центърът на основните интереси следва да бъде определян по критерии, които са едновременно обективни и поддаващи се на установяване от трети страни. Тази обективност и тази възможност за установяване е важна, защото определянето на компетентния съд съответно влияе върху определянето  на  приложимото право. По силата на чл. 4 (1) от Регламента, доколкото не е предвидено друго, прилага се законът на държавата членка, образувала производството^[6].

При вече открито главно производство по несъстоятелност и когато длъжникът има предприятие в друга държава-членка, Регламент 1346/2000 предвижда възможност за синдика, кредитор или органите за управление на предприятието да поискат образуване на производство по несъстоятелност в тази държава-членка, без отново да се разглежда въпросът за неплатежоспособността на длъжника. Така образуваното производство има второстепенен характер и обхват само върху имуществата на длъжника, разположени на територията на държавата по образуването. Вторичното производство по несъстоятелност според Регламент 1346/2000 може да бъде само производство по  ликвидация, включително и когато приключва с конкордат или с прекратяване на производството на друго основание, определено в закона.

Универсален ефект

Регламентът осигурява незабавно и безусловно признаване на решенията, касаещи образуването, развитието и приключването на главното производство по несъстоятелност, а също и на решенията, съпътстващи и пряко свързани с това производство (чл. 16 и чл. 17 от Регламент (ЕО) 1346/2000). Автоматичното признаване означава, че последиците от производство по несъстоятелност, което е открито по закона на държавата, в която е започнало, се зачитат от всички държави-членки, без да са необходими специални формалности или процедури. Признаването на решенията, които са постановени от съдилища на държавите-членки, се основава на принципа на взаимното доверие. В тази връзка основанията за непризнаване са сведени до необходимия минимум – ако решението за откриване на производството по несъстоятелност води до ограничаване на личната свобода или тайната на кореспонденцията, или е в явно противоречие с обществения ред и по-специално с основни принципи или конституционно установени в държавата членка основни права и свободи на личността.

Като резултат от универсалното действие на решението за откриване на производство по несъстоятелност, всеки кредитор, чието местожителство, адрес или седалище се намират на територията на ЕС, има право да предяви вземането си по което и да е от образуваните производства по несъстоятелност срещу неговия длъжник. Синдикът по основното производство може да упражнява на територията на друга държава членка всички правомощия, които произтичат от закона по местооткриване на производството, докато в тази държава не бъде открито вторично производство по несъстоятелност.  или не се предоставят съответни обезпечения във връзка с искането за образуване на вторично производство – чл.18 (1) от Регламент (ЕО) 1346/2000. Синдиците по основното и вторичните производства си дължат взаимно предоставяне на информация и сътрудничество, в рамките на нормите, регулиращи разгласяването на данни и режима на производството по несъстоятелност, прилаган към всяка от процедурите (чл. 31 от Регламент (ЕО) 1346/2000).

Видно е от изложеното, че първият опит за създаване на европейски норми в материята на несъстоятелноста, се е ограничил до уредбата на компетентния съд, приложимото право, признаването и изпълнението на решения при производства по несъстоятелност с трансгранични последствия^[7]. Поради значителните различия между действащите в държавите-членки национални модели на производствата по несъстоятелност, на този етап не е било осъществимо сближаването на уредбите по съществото на материята.

Търсейки компромиса, Регламентът се е насочил към постигане на приемливата степен на универсално (на територията на ЕС) действие на последиците от откриване на производството и заедно с това – към отчитане на интересите на местните кредитори и към осигуряване на възможност за по-лесно администриране на имуществата и предприятията на длъжника, разположени на територията на различни държави.[8]

Оценката и подобренията

Така в Регламента се съчетават принципът на универсалността, намерил израз в главното производство по несъстоятелност, с принципа на териториалното действие, в лицето на вторичните производства. Посочената особеност на Регламент (ЕО) 1346/2000 е негово предимство и в същото време слаба страна, критикувана от теорията и практика в хода на приложението на Регламента.

През 2012 г., със Съобщение до Европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет, Европейската комисия предприема инициатива за нов подход към фалита и втори шанс за предприемачите, които изпитват финансови затруднения^[9]. Инициативата съвпада по време с анализа и оценката на 10-годишния период на приложение на Регламент (ЕО) 1346/2000 относно производството по несъстоятелност. Резултатите от ex-post оценката на въздействието обуславят извод, че Регламентът действа добре като цяло, но е желателно усъвършенстване на част от разпоредбите му, с цел да се повиши ефективността при воденето на трансграничните производства по несъстоятелност. В резултат на тези процеси е приет Регламент (ЕС) 2015/848 на ЕП и на Съвета от 20 май 2015 г. относно производството по несъстоятелност (преработен текст)^[10].

Разширяването на приложното поле на европейските правила относно несъстоятелността е първата важна промяна, която Регламент (ЕС) 2015/848 въвежда. Освен класическите производства по несъстоятелност, обхванати до сега от Регламент (ЕО) 1346/2000, държавите-членки вече могат да посочат редица други процедури, които да попадат в обхвата на новия регламент по несъстоятелност – в т.ч. действия по предпазване или оздравяване на длъжника още на етап, в който съществува само вероятност от неплатежоспособност. Промяната дава възможност ефектът на незабавното и безусловно признаване на актовете на националните съдебни органи на територията на другите държави да бъде приложим и по отношение на специфичните производства по предпазване, преструктуриране и оздравяване на предприятията, по уреждане на дълговете на физически лица и потребители, които държавите-членки прилагат като свои национални процедури.

Основната привръзка при определяне на международно компетентния съд, остава центърът на основните интереси на длъжника. Новото се състои в разгръщането на дефиницията на този специфичен за регламента термин, с добавяне на елементи, имащи за цел да преодолеят противоречията в тълкуването, както и заобикалянето на правилата за компетентността и т.нар. forum shopping. Един от инструментите за постигане на тази цел е новото правило, според което в срок от три месеца от преместването на седалището на дружеството в друга държава-членка, то няма да може да се ползва от презумпцията по чл. 3 от Регламент (ЕС) 2015/848, че неговият център на основните интереси съвпада с регистрираното седалище.

Предимство за главното производство

Отчитайки случаите от практиката, при които вторичното производство по несъстоятелност затруднява главното и застрашава изпълнението на мерките за оздравяване и преструктуриране на длъжника, европейският законодател въвежда нови правила, чрез които се ограничава приложението или последиците от вторичното производство. Най-напред, отпада изискването вторичното производство да бъде само производство по ликвидация. Вече се допускат различни по своята цел и естество процедури, с акцент върху тези, запазващи или преструктуриращи предприятието на длъжника. За първи път на синдика по главното производство се предоставя правомощие да поеме задължение към местните кредитори, с цел избягване на вторично производство по несъстоятелност (чл. 36 от Регламент (ЕС) 2015/848). Волеизявлението за поемане на задължение включва обещание, че в случай на осребряване и разпределение, местните кредитори ще бъдат удовлетворени при условия и поредност, които са предвидени в правото на държавата по местонахождението на предприятието.

Във фазата по предявяване на вземанията, Регламент (ЕС) 2015/848 успява да унифицира частично процедурите по несъстоятелност в различните държави-членки, като въвежда минимален задължителен срок, в който чуждестранните кредитори могат да предявят вземанията си. Този срок е 30 дни от публикуване на решението за откриване на производството по несъстоятелност в съответния публичен регистър, освен ако законодателството на държавата по образуване на производството по несъстоятелност не предвижда по-дълъг срок (чл. 55 (6) от Регламент (ЕС) 2015/848). Новият Регламент вече изрично говори за стандартизирани формуляри както за уведомяване на кредиторите, така и за предявяване на вземането от чуждестранните кредитори, като посочва задължителната информация, която трябва да се съдържа в писменото предявяване на вземането.

Несъстоятелност на икономически групи

Изцяло нова глава V на Регламент (ЕС) 2015/848 урежда за първи път случаите на производства по несъстоятелност на група дружества, разположени на територията на различни държави членки. Установеният с Регламента модел има за цел да създаде правна възможност за синхронизирано и координирано провеждане на процедурите, независимо от обстоятелството, че дружествата се намират под различни юрисдикции и имат самостоятелна правосубектност. Тази синхронизация е предвидена на няколко нива – обмен на информация и сътрудничество, възможности за влияние върху хода на другите процедури и ново специално производство по координация, когато са налице производства по несъстоятелност на група дружества.

Регламент (ЕС) 2015/848 е важна стъпка напред към въвеждането на унифицирани правила относно несъстоятелността с трансгранични последици. Освен че отразява предложенията за усъвършенстване на уредбата, произтекли от анализа на приложението на Регламент (ЕО) 1346/2000, новият единен европейски акт в областта на несъстоятелността, инкорпорира разрешения, произтичащи от вече установена практика на Съда на ЕС, както и модерни подходи, въвеждащи нови институти, в резултат на развитието на правната мисъл и практиките в отделните държави-членки. Производството по несъстоятелност е сложен и комплексен институт, който засяга широк кръг лица, а този ефект се мултиплицира в случаите, в които е налице международен елемент относно длъжника, неговото имущество, предприятията от групата в която се намира, или естеството на сделките и кредиторите. В този смисъл регламентацията на различните аспекти на несъстоятелността с международен елемент в единен акт, общоприложим на територията на ЕС, е достижение за европейския законодател. И все пак, регулирайки само случаите на производства по несъстоятелност с европейска привръзка, Регламентът остава законодателен инструмент с ограничено действие, който служи основно на политиките за засилване и улесняване на международното сътрудничество по граждански и търговски дела.

Въпреки отделни елементи на унификация по отношение на предявяването на вземанията и оздравителните производства, Регламент (ЕС) 2015/848 не оказва съществено въздействие върху националните режими, свързани с несъстоятелността и съпътстващите я явления.

До известна степен Регламент (ЕС) 2015/848 може да бъде характеризиран и като паралелен инструмент, действащ едновременно с националните норми, които държавите-членки могат да прилагат относно оздравяването, синдика и групите предприятия, когато не е налице международният елемент в производството.

Зъзможна ли е европеизацията на правото по несъстоятелност и кои са  факторите, които я насърчават?

Въпреки политическите и социално-икономически предизвикателства, пред които е изправен съвременният свят, свидетели сме на ускорени темпове на икономическа, културна и правна интеграция в рамките на ЕС. Системата на правото на ЕС се разгръща и обогатява, текат процеси на европеизация в сферата на договорното право, гражданския процес и др., които едновременно с това моделират юридическото мислене в националните правни системи до нива на съществено сходство. Правото по несъстоятелност не може и не стои в страни от този процес. Напротив, добре функциониращата правна рамка за разрешаване на случаите на неплатежоспособност и финансови затруднения, се очертава като ключов приоритет за ЕС^[11]. Ефективните и ефикасни процедури по несъстоятелност се отчитат като елемент от добрата бизнес среда, тъй като подпомагат търговията и инвестициите, спомагат за създаването и запазването на работни места и подкрепят икономиките в преодоляването на сътресенията, водещи до високи нива на необслужвани заеми и безработица. В условията на развиващ се единен пазар, използващ достиженията на информационните технологии, дейноста на компаниите все повече придобива международно измерение чрез веригата от клиенти, вида на бизнеса, инвеститорите или капиталовата база. На практика, различията в националните процедури по несъстоятелност могат да направят защитата на интересите на компаниите скъпоструваща и продължителна, затруднявайки по този начин функционирането на общия пазар. Тази несигурност във връзка с правилата и процедурите относно несъстоятелността се отчита като възпиращ фактор за трансграничното разширяване и инвестиции. Нещо повече – разпокъсаността и различното ниво на развитие на системите по несъстоятелност в държавите-членки може да се разглеждат и като нарушаващи принципите на свободната конкуренция. Компаниите биха били поставени в неравноправно положение, ако някои от тях имат достъп до ефективни и ефикасни процедури по несъстоятелност, а други нямат такъв достъп, само поради това, че споровете се разглеждат от юрисдикциите на различни държави-членки на ЕС.

Важен фактор за сближаване в материята на несъстоятелността е практиката на СЕС, който по силата на 19 (1) от ДЕС и чл. 267 от ДФЕС е призван да тълкува разпоредбите от Правото на ЕС, да гарантира точното им и еднакво прилагане и спазването на законността^[12]. Същевременно, Съдът осъществява функциите си в диалог с националните съдилища^[13]. Като отправят искания за постановяване на преюдициални заключения, националните съдилища извършват едно начално тълкуване на нормите от Правото на ЕС, въз основа на което правят извод за неяснотата, обуславяща необходимост от преюдициално заключение на СЕС.

По аргумент от чл. 267 (2) от ДФЕС, националните съдилища, чиито актове не са окончателни, могат да решат повдигнатия пред тях спор, изискващ прилагане на норми от Правото на ЕС и без да отправят искане за преюдициално заключение. В тези случаи сме изправени пред хипотезата на „изговарянето на Правото на ЕС чрез устата на националните съдии“.

В този смисъл, хармонизацията чрез интерпретиране на Правото на ЕС е общ процес и споделена отговорност между националните съдилища и СЕС^[14].

Следва да бъде отчитано и позитивното влияние на решенията на ЕСПЧ, постановени по повод нарушения на ЕКПЧ, по която всички държави-членки на ЕС са страни^[15]. Все по голям брой граждани се обръщат към Съда, а значението на Конвенцията за националните правни системи нараства. В своята практика, която е обвързваща за държавите-страни по Конвенцията, Европейският съд по правата на човека дава динамична и обстойна интерпретация на ЕКПЧ за целите на ефективната защита на основополагащите човешки права. Така общият европейски правопрорядък се изгражда от взаимното проникване между достиженията на правото на ЕС и механизмите на ЕКПЧ. Впрочем, самият  ДФЕС в чл. 67(1)  провъзгласява зачитането на основните права като основен ориентир, а чл. 6(3) от ДЕС сочи, че основните права, както са гарантирани от ЕКПЧ и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи.

Отчитайки всички тези обстоятелства и процеси, законодателните органи на ЕС вече целенасочено поставят въпроса за съюзното измерение на несъстоятелноста и за хармонизиране на националните процедури, свързани с финансовите затруднения на компаниите.

Д-р Нели Маданска

[1]  Статията е представена за първи път в рамките на  Национална научна конференция “10 години България в Европейския съюз – въздействие върху развитието на публичните политики и законодателството”, 10 ноември 2017 г.,  Нов български университет

[2] След приемането през 1968 г. на Брюкселската Конвенция относно подведомствеността и  изпълнението на съдебните решения в областта на гражданското и търговското право (Заменена от Регламент  (ЕС) № 44/2001, заменен с Регламент № 1215/2012 – Брюксел I), остава празнота в уредбата на международното съдебно сътрудничество по граждански и търговски дела по отношение на делата по несъстоятелност и съпътстващите ги производства, тъй като текст на конвенцията изрично ги изключва от нейното приложно поле. Така на един много ранен етап става ясно че производствата по несъстоятелност с международен елемент, т.е. – такива, които засягат лица или имущества на територията на различни държави в Общността, ще се нуждаят от специална конвенция. В тази връзка е формирана работна група, която създава първия проект на конвенция по въпросите на несъстоятелността през 1970 г. Във връзка с присъединяването на Дания, Ирландия и Обединеното Кралство към ЕС, е изготвен втори проект на конвенцията. След допълнителна работа, окончателният вариант на конвенцията е завършен през 1980 и публикуван с обяснителен доклад през 1982 г. След това работата по конвенцията търпи застой за около 10 години, когато държавите-членки успяват отново да съживят идеята за обща уредба на някои въпроси на производството по несъстоятелност с международен елемент, до голяма степен стимулирани от инициативата на Съвета на Европа за конвенция относно производството по несъстоятелност, която е приета в Инстамбул през 1990 г. (все още не е в сила, поради ненабиране на ратификации). Финалният вариант на Конвенцията на ЕС по несъстоятелност е публикуван за подписване на 23.11.1995 г. С цел да се ускори влизането в сила на конвенцията  и да се синхронизират националните ратификации, е определен твърде кратък срокът за подписване – до 23 май 1996 г. Така или иначе, Великобритания не подписва конвенцията и идеята за единен акт на ЕС по въпросите на несъстоятелността отново не намира реализация. В последствие, с влизането в сила на Договора от Амстердам се създава възможност за уреждане на несъстоятелността на общностно ниво чрез други законодателни инструменти. На тази основа, Германия и Финландия внасят инициатива  за приемането на правилата на конвенцията под формата на регламент относно производствата по несъстоятелност с трансгранични последици, който е приет на 29 май 2000 и влиза в сила на 31 май 2002 г.  По-подробно при Jona Izraёl, European Cross-border Insolvency Regulation, Antwerpen-Oxford, 2005, p.215-242

[3]ОВ L 160, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 143, изменен с Регламент (ЕО) № 603/2005 г. на Съвета от 12 април 2005 г. (ОВ L 100, стр.1)

[4] Съображения в този смисъл намираме по Дело C‑396/09, Interedil Srl

[5] Презумпцията е  оборима. За да бъде оборена е необходимо да се установят обективни обстоятелства, които могат да бъдат проверени от трети лица и които сочат, че е налице фактическо положение, различно от това, което седалището сочи. Такъв би могъл да е случаят, при който дружеството не извършва дейност на територията на държавата членка, в която е разположено седалището му. Дело C-341/04, Eurofood IFSC Ltd

[6] Правилото важи както за основното, така и за второстепенните производства. Законът на държавата по местообразуване на основното производство урежда всички основни въпроси относно подаването на молбата  за откриване на производството и относно последиците от акта, с който производството се открива, съответно длъжникът се обявява в несъстоятелност. Сред тях следва да се подчертаят специално: лицата , по отношение на които могат да се прилагат процедурите по несъстоятелност ; имуществата, включени в масата на несъстоятелността; условията и редът за прихващане; отражението на производството върху заварените договори и индивидуални производства за принудително изпълнение ; кредиторите на несъстоятелността; предявяването и приемането на вземанията; оздравяването и разпределението ( чл. 4 от Регламент (ЕО) 1346/2000  ). Lex concursis урежда също реда за приключване на производството и действието на приключването върху правата на кредиторите.

[7]Значението на Регламента като източник на стълкновителни правила и правила за координация и сътрудничество се подчертава уместно при Калайджиев, А., в Оздравяване на предприятието, С., 2006, с. 214, както и при Стефанов, Г., в Търговска несъстоятелност, ВТ, 2009, II изд., с. 291

[8] Интересно е в тази връзка посоченото от Virgos M., E. Schmit в Report on the Convention of Insolvency Proceedings,  EUROPEAN UNION, THE COUNCIL, Brussels, 3 May 1996, 6500/96, LIMITE, DRS 8 (CFC), според който  паралелното действие на главното производство, признато на територията на ЕС и вторичното производство, даващо възможност на местните кредитори да използват местни инструменти, за да защитят интересите си, свързани с несъстоятелността на техния длъжник, дава възможност да се преодолее свръхцентрализацията на процедурата, която свръхцентрализация се явява неприемлиза за някои държави-членки. От своя страна задължителните правила за координация на главното и вторичното производство, гарантират необходимата универсалност на територията на Общността.

[9] COM (2012.) 742 final. Документът задава посоката, в която следва да се съсредоточи новият европейски подход към предприятията във финансови затруднения, с оглед насърчаването на култура на оздравяване и възстановяване. Като най-важни се посочват ускоряване на производствата, предоставяне на втори шанс за почтенните предприемачи, облекчаване на реда за предявяване на вземанията, насърчаване на оздравителните процедури и преструктурирането, внимание към малките и средни предприятия

[10]OB L 141/19, 5.06.2015. Основният пакет от норми на Регламент (ЕС) 2015/848 се прилага за производствата, образувани след 26 юни 2017 г.

[11] ЕК, Годишен обзор на растежа за 2016 г., COM(2015) 690 final, 26.11.2015 г.

[12] В тази връзка са някои ключови решения на СЕС – Дело C-341/04, Eurofood IFSC Ltd и Дело C‑396/09, Interedil Srl относно центъра на основните интереси на длъжника и определянето на компетентния съд, дело C‑116/11 Bank Handlowy относно признаването на  решенията на съда, постановени по производства за преструктуриране и оздравяване и др.

[13] Виж по този въпрос при Костов, Ст., Актовете на Съда на ЕС. Правни последици, С., 2011, с. 31

[14] Българският съд също проявава активност при сезиране на СЕС, виж Определение № 100 от 12.05.2017 г. по т.д.№ 3609/2015г, ВКС, ТК, I о. за отправяне на преюдициално запитвате по повод тълкуване на текстове от Регламент 1346/2000 във връзка с правомощията на синдика.

[15]. Сред важните решения на ЕСПЧ, касаещи производствата по несъстоятелност, са тези по делото Luordo v. Italy, относно органичаването на правата на длъжника, като последица от откритото производство по несъстоятелност, Sychev v. Ukraine, относно правомощитята на ликвидатора, S.C. Apron Dynamics SRL Baia Mare v. Romania относно правото на кредиторите да предяват вземанията си и съотношението на индивидуалния изпълнителен процес с производството по несъстоятелност и др.