Abstract: By interpreting national company law in the light of art. 9 of Directive (EU) 2017/1132 of the European Parliament and of the Council of 14 June 2017 relating to certain aspects of company law, this report aims to sustain p. 1 of interpretative ruling of the Supreme Cassation Court which declares that a decision of the General Assembly of shareholders of a LTD is not necessary for a valid disposition of real estates by the manager.

I. Увод

Разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ илюстрира един специфичен за дружественото право сблъсък на интереси – от една страна, интереса на дружеството с ограничена отговорност (ООД), чието общо събрание (ОС) не е взело решение за отчуждаване на конкретен недвижим имот или вещно право върху него, и от друга страна, интереса на съконтрахента на дружеството и всички трети лица, с които той влиза в правоотношения по повод този имот[1] За да се постигне разумният баланс на интереси, везните на Темида следва да отмерят в полза на интереса, който е „по-тежък“, по-значим и достоен за защита. Дълго време съдебната практика и доктрината накланяха везните в полза на едната и на другата страна, като квалифицираха сключената сделка като нищожна, висящо недействителна, действителна[2]. Формираната противоречива съдебна практика беше преодоляна с т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС (ТР № 3/2013), с което мнозинството от съдии прие, че решение на ОС на ООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, сключена от управителя. Мнозина от върховните съдии (26 на брой) обаче не подкрепиха този извод, като подписаха решението с особено мнение в полза на обратното становище и така въпросът, макар и решен по задължителен по смисъла на чл. 130, ал. 2 ЗСВ начин, продължи да бъде обект на полемика[3] [4]. Целта на настоящия труд е да подкрепи становището, възприето от мнозинството в ОСГТК на ВКС, като разгледа проблема в светлината на европейското дружествено право, където се крият някои допълнителни аргументи, останали извън полезрението на върховните съдии[5].

II. Тълкуване на националното право в съответствие с правото на Европейския съюз

В контекста на изследваната проблематика основополагащ се явява въпросът за тълкуването на националното право в съответствие с acquis communautaire.

Директивата е правен инструмент за осъществяване на политиките на Европейския съюз (ЕС) чрез хармонизиране на националните законодателства на държавите – членки. Този процес на нормативно сближаване е съпроводен с трудности, произтичащи от особеностите на отделните правни системи и традиции, както и от различните разбирания в доктрината и съдебната практика на национално ниво. Тези различия могат да доведат до разнообразно тълкуване, а в резултат на това и до погрешно транспониране и неправилно прилагане на общностните норми, което съществено би затруднило нормалното функциониране на общия пазар[6]. Опасността от „дехармонизация“ е още по-сериозна в страните от Източна Европа, чиито правни системи дълги години бяха изграждани на основата на коренно различни идеи и принципи от тези, на които се базира правото на ЕС[7].

Един от способите за избягване на опасността от различно прилагане на хармонизираното право в отделните държави – членки е разработеното от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС)[8] и западноевропейската доктрина[9] изискване за тълкуване на националното законодателство в съответствие с разпоредбите на директивите на ЕС. Това изискване, познато като „принцип на индиректния ефект“[10], намира легална опора в чл. 288, ал. 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС)[11], съгласно който директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите – членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Задължението на държавите – членки за постигане на предвидения в директивите резултат тежи върху всички държавни органи, включително и съдилищата, и от това следва, че при прилагане на националното право съдът е длъжен да го тълкува в светлината на директивите.

Изискването за тълкуване на националното право в съответствие с директивите следва да се разграничава от възможността съюзните правни норми да предоставят на физическите и юридическите лица в държавите – членки субективни права, защитими пред национален съд[12]. Принципът на директния ефект се отнася до тези разпоредби от не транспонирана или лошо транспонирана директива, които са достатъчно ясни, точни и безусловни и не уреждат отношения между частноправни субекти, докато принципът на индиректния ефект е много по-широк по обхват[13]. Въпреки че разпоредби от директива не се ползват с хоризонтален директен ефект, при възникнал спор между частноправни субекти директивата следва да послужи като рамка за тълкуване на националното право[14]. Не е необходимо разпоредбите на директивата да бъдат ясни, точни и безусловни, за да служат като тълкувателен критерий[15]. По този начин чувствително се смекчава утвърденото в практиката на СЕС становище[16], според което частноправните субекти не могат да се позовават в отношенията помежду си на разпоредби от ненадлежно транспонирана директива, макар и те да са ясни, точни и безусловни[17]. Изискването за тълкуване на националното законодателство в съответствие с общностното право позволява на директивите да бъдат ефективни точно в тези случаи, при които условията за проявление на принципа на директния ефект не са изпълнени[18].

Така принципът на индиректния ефект се утвърждава като един от способите за ефективно приложение на общностното право[19]. Той се определя като „един от „структурните“ ефекти на общностното право, който заедно с „по-инвазивния“ принцип на директния ефект, позволява на националното право да бъде приведено в съответствие със същността и целите на общностното право“[20].

Правилното тълкуване на директивата предполага познаване на общностната политика, от чието осъществяване тя е част, като и на другите актове, издадени при реализацията на тази политика[21]. Основният способ за тълкуване на директивите е телеологичният – те се издават, за да се постигнат определени цели и това обстоятелство следва да бъде водещо при тълкуването им[22]. Затова в преамбюла на всяка директива се съдържат ценни указания за разкриване на вложения в нея смисъл. Всяка разпоредба на общностното право трябва да бъде поставена в нейния контекст и да се тълкува в светлината на разпоредбите на това право, на неговите цели и на етапа от развитието му към датата, на която разглежданата разпоредба следва да бъде приложена[23]. Използвайки обичайните методи за тълкуване в съответната правна система, националният съд трябва да даде предимство на този способ, който му позволява да разтълкува съответната разпоредба от националното законодателство по начин, съвместим с директивата[24].

Държавите – членки носят отговорност за вреди, причинени от неправилно тълкуване (прилагане) на съюзното право[25], когато не се касае за изолирани решения, а за съдебна практика, която не е препятствана от върховната национална юрисдикция[26]. Във всички случаи решаваща е ролята на върховните юрисдикции, които (било с решения по същество, било с тълкувателни произнасяния) трябва да препятстват създаването на съдебна практика, несъвместима с правото на ЕС[27].

III. Ограниченията на представителната власт на управителните органи в капиталови търговски дружества според европейското дружествено право

Чрез приемането на редица директиви е постигната значителна хармонизация в областта на европейското дружествено право[28]. Процесът на сближаване на националните законодателства е насочен към разгръщане на единния пазар, който се основава на основните свободи за движение[29], които не бива да бъдат ограничавани от различията в националните уредби в отделните държави – членки[30]. Нормативна база за хармонизация на европейското дружествено право е разпоредбата на чл. 50, пар. 2, б. „ж“ ДФЕС[31], съгласно която Европейският парламент, Съветът и Комисията приемат директиви за постигане на свободата на установяване „посредством координирането до необходимата степен на гаранциите, които се изискват от държавите-членки от дружествата по смисъла на член 54, втора алинея, за да се защитят интересите на техните членове и на третите лица, с оглед тези гаранции да станат равностойни в целия Съюз“. Тази разпоредба от „конституционната Харта на Общността“[32] „трябва да се тълкува не само в светлината на чл. 52[33] и чл. 54[34] от ДЕИО, които ясно показват, че координирането на дружественото право в държавите – членки е част от общата политика за премахване на ограниченията на свободата на установяване, но и с оглед чл. 3, б. „з“[35], съгласно който дейността на Общността включва сближаване на националните законодателства до степен, необходима за функционирането на общия пазар“[36]. Разпоредбата на на чл. 50, пар. 2, б. „ж“ ДФЕС е послужила като правно основание за приемане на Директива 2017/1132 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно някои аспекти на дружественото право (Директивата)^[37], с която са кодифицирани няколко директиви[38], сред които и Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за координиране на гаранциите, които държавите-членки изискват от дружествата по смисъла на член 48, втора алинея от Договора, за защита на интересите на членовете и на трети лица с цел тези гаранции да станат равностойни[39].

Съгласно пар. 5 от Преамбюла на Директивата “[з]ащитата на третите лица следва да бъде гарантирана чрез разпоредби, които във възможно най-голяма степен ограничават основанията за недействителност на задълженията, поети от името на акционерните дружества и другите видове капиталови дружества”, a пар. 7 гласи, че „[к]оординирането на националните разпоредби относно … действителността на задълженията, поети от акционерните дружества и другите видове капиталови дружества, … има голямо значение, особено за осигуряване на защита на интересите на трети лица“. Целта на Директивата е „… да гарантира правната сигурност в отношенията между дружествата и третите лица с оглед разрастването на търговския обмен между държавите – членки след създаването на общия пазар. С оглед на това е важно всеки, който желае да създаде и поддържа търговски отношения с дружества от други държави – членки, да има възможността лесно да се сдобие с информация от значение за създаването на търговските дружества и представителната власт на лицата, овластени да ги представляват. (… ) Не може да се очаква от третите лица да са напълно запознати със законодателството или търговските практики в другите държави – членки“[40].

Търговският оборот се характеризира със завишени изисквания за гъвкавост, бързина, опростеност и правна сигурност[41]. Намаляването на пречките по договарянето е от съществено значение за функционирането на общия пазар и четирите свободи на движение[42]. Директивата цели да осигури гаранции, които да служат в полза на сигурността и бързината на търговския оборот не само на национално, но и на международно ниво[43]. Тя е създадена, за да улесни трансграничното договаряне, като редуцира пречките пред частноправните субекти, свързани с разходи и загуба на време във връзка с установяване съдържанието на чуждестранното национално право^[44]. Третите лица трябва да разполагат с гаранция, че сделката, сключена със законен представител на дружеството, обвързва последното^[45]. Затова Директивата предвижда разпоредби, които в максималнa степен ограничават основанията, на които поетите от името на дружеството задължения са недействителни[46]. Неограничената и неограничаема органна представителна власт улеснява търговския оборот и намалява трансакционните разходи, тъй като спестява необходимостта от проверка във всеки конкретен случай на съдържанието и обема на представителната власт[47]. Неограничимостта на законната представителна власт на управителя в отношенията между дружеството и третите лица се е утвърдила като принцип в европейското дружествено право[48].

Съгласно чл. 1, който очертава предмета на Директивата, предвидените в нея мерки за координиране важат само по отношение на капиталовите търговски дружества, а в България това са дружеството с ограничена отговорност, акционерното дружество и командитното дружество с акции. „Учредяване и недействителност на дружеството и действителност на задълженията му“ е заглавието на втората глава от Директивата, където е систематичното място на чл. 9, който урежда въпроса за ограниченията на представителната власт на управителните органи в капиталови търговски дружества:

„1. Действията, извършени от органите на дружеството, обвързват последното дори и когато тези действия не попадат в предмета на дейност на дружеството, освен ако надхвърлят правомощията, които законът предоставя или позволява да бъдат предоставени на тези органи.

Въпреки това държавите членки могат да предвидят, че дружеството не е обвързано от действията извън предмета на неговата дейност, ако докаже, че третото лице е знаело, че действието е извън този предмет или не е могло да не знае това с оглед на обстоятелствата. Оповестяването на устава само по себе си не представлява достатъчно доказателство във връзка с това^[49].

 2. Ограниченията на правомощията на органите на дружеството, които произтичат от устава или от решение на компетентните органи, не могат да се противопоставят на трети лица, дори и ако са били оповестени.

 3. Ако националното законодателство предвижда, че в отклонение от правните норми в тази област уставът може да предоставя правомощия да се представлява дружеството на едно лице или на няколко лица, които действат заедно, това законодателство може да предвиди, че подобна разпоредба на устава може да се противопостави на трети лица, при условие че е свързана с общата представителна власт; противопоставимостта на такава разпоредба на устава на трети лица се урежда от разпоредбите на член 16“.[50]

Чл. 9 от Директивата разграничава три вида ограничения на представителната власт в зависимост от източника, от който произтичат: 1) по силата на закона; 2) на основание учредителен акт на дружеството (дружествен договор или устав)^[51]; 3) на основание решение на компетентен орган на дружеството (общо събрание, управителен съвет/съвет на директорите)[52]. Законовите ограничения на правомощията на органните представители са противопоставими на третите лица, т.е. неспазването им ще се отрази върху действителността на извършените правни действия (чл. 9, ал. 1 от Директивата)^[53]. Вътрешнокорпоративните ограничения, които са установени в учредителен акт или в решение на компетентен орган на дружеството, дори и оповестени по надлежния ред, нямат правно значение за третите лица (чл. 9, ал. 2 от Директивата).

Чл. 9, ал. 3 от Директивата дава известна свобода на националния законодател, който може да предвиди възможност учредителният акт да съдържа разпоредба, която да дава представителни правомощия 1) на едно лице – в отклонение от правилото, че дружеството се представлява от повече лица; 2) на няколко лица, които да представляват дружеството заедно – в отклонение от правилото, че дружеството се представлява от едно лице. Във връзка с тази препратка към националното законодателство държавите – членки следва да предприемат необходимите мерки, за да гарантират задължителното оповестяване на назначаването, прекратяването на правомощията и данни за лицата, които в качеството си на орган, предвиден от закона, или като членове на такъв орган са упълномощени да представляват дружеството по отношение на трети лица и в съдебни производства, като следва да се уточни дали лицата, упълномощени да поемат задължения от името на дружеството, могат да правят това поотделно или трябва да действат заедно (чл. 14, б. „г“, i от Директивата)[54]. Така Директивата допуска изключение от правилата за представителство в съответната материя, но то е противопоставимо на третите лица само ако е 1) предвидено като възможност в националното законодателство; 2) установено изрично в учредителния акт на дружеството; 3) свързано с общата представителна власт и 4) оповестено по надлежния ред.

Следва да се има предвид, че в основата на чл. 9 от Директивата е залегнало немското разрешение на проблема за ограниченията на представителната власт на управителните органи в капиталови търговски дружества[55]. Съгласно чл. 37, ал. 1 от немския Закон за дружествата с ограничена отговорност (Gesetz betreffend die Gesellschaften mit beschränkter Haftung – GmbHG) управителите са длъжни спрямо дружеството да спазват посочените в учредителния договор ограничения на правомощията им да представляват дружеството, освен ако в решение на съдружниците не е предвидено друго, а ал. 2 гласи че „[с]прямо трети лица ограничение на представителната власт няма правно действие. Това се отнася специално до случаите, когато ограничението касае определени сделки или видове сделки, или се отнася до известни обстоятелства, или за известно време, или за известни места, или ако съгласието на членовете или на орган на дружеството се изисква за определени сделки (у. м. – Д. А.)“[56]. Във всички случаи е необходимо тълкуването на чл. 9 от Директивата да се извършва в съответствие с немската доктрина, която е първообраз на нормата[57].

Особено внимание в тази насока заслужава учението на 28-годишния кьонингсбергски професор по немско право Паул Лабанд, чието съчинение ,,Представителство при сключване на сделки според Всеобщия немски търговски законник“[58] среща горещи привърженици и отвъд границите на Германия. Тласък в развитието на учението за представителството по това време дават новите икономически условия – динамиката на търговските отношения води до необходимостта от защита на гражданския оборот, на правната сигурност и по-специално на третите лица, договарящи с представител[59]. Според Лабанд “договорната воля се създава в лицето на представителя, само тя важи правно като воля на представлявания“[60], представителят действа самостоятелно и меродавна във външните отношения е неговата воля. Принципалът вече не е едноличен господар в своята ,,частноправна къща“, защото представителят е овластен да действа от негово име, независимо дали съблюдава неговите материални интереси[61]. Теорията на Лабанд е насочена към защита и насърчаване на имущественото обращение, защото самият той изхожда от представителството в търговското право, като оставя настрана представителството в нестопанските отношения[62]. Лабандовата ,,формална“ легитимация чрез представителството е в съзвучие с повелите на времето, когато в рамките на суверенитета на имуществените отношения защитата на правната сигурност се проявява като важна ценност[63]. В края на ХIХ век настъпват важни промени в икономическите отношения, свързани с концентрацията на капитала и развитието на монополистическия капитализъм, в резултат на което настъпва превес на търговското право над правото на собственост, една ,,победа на търговския дух над собственическия ред“[64]. Частното право е трябвало да реагира на тези изменения в икономическия живот. Затова учението на Лабанд се налага в повечето европейски държави, като се превръща в ,,общо благо за модерната правна уредба на представителството“ и се нарежда сред ,,принципите на нашия модерен правен живот“[65]. Истински триумф учението на Лабанд намира именно в Първата Директива[66].

Диана Асеникова

[1] Работата е класирана на първо място в конкурса за научен доклад „Европейският контекст на съвременните правни проблеми“, организиран от Фондация за развитие на търговското право

[2] Вж. Русчев, Ив., Д. Косев. Придобиване и отчуждаване на недвижими имоти от ООД при липса на решение на общото събрание (чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ) – преглед на съдебната практика. – В.: Търговско и конкурентно право, 2011, № 4.

[3] В опозиция на приетото от мнозинството решение се обявиха например : Натов, Ал., Защита на съдружниците в ООД срещу последиците от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГТК. [http://gramada.org] (08.06.2015). Авторът счита, че създаденото с ТР № 3/2013 правно положение не закриля, а застрашава правната сигурност; Нанкова, Пл., Кр. Филипова., Спорни въпроси при разпоредителни сделки с недвижими имоти и вещни права върху тях, сключени от управител на дружество с ограничена отговорност без решение на общото събрание. Годишник „Студентско научно творчество“ на Бургаски свободен университет, 2016, том XXXIII, с. 28 – 36.

[4] По отношение на АД въпросът за противопоставимостта на ограниченията, които предвиждат определен дружествен орган да приеме решение за извършване на определени правни действия, е решен с изрични законови норми (чл. 236, ал. 4 ТЗ и чл. 240б, ал. 3 ТЗ), които обаче също срещат критика в правната доктрина – вж. Голева, П. Търговско право. Книга първа. Четвърто допълнено и преработено издание. С.: Фенея, 2009, с. 283 – 284; Голева, П. Принципите на корпоративното управление и тяхното отражение в правната уредба на акционерните дружества у нас. В.: Юридически свят, 2004, № 2, с. 107; Марков, М. Сключване на сделки по чл. 236, ал. 2, т. 3 от Търговски закон. В.: Съвременно право, 2007, № 2, с. 39.

[5] Следва да се отбележи, че в своята тълкувателната практика ВКС неведнъж е черпил аргументи от правото на Европейския съюз – вж. например Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г., ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 23.03.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 11.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г., ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г., ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8 от 14.11.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016, ОСНГТК на ВКС.

[6] В този смисъл вж. Варадинов, О. Тълкуване на националното законодателство в съответствие с Директивите на ЕС – частноправни аспекти. В.: Съвременно право, 2000, № 3, с. 54.

[7] Пак там.

[8] Case 14/83. Colson. [1984] ECR 1891, par. 26; Case 79/83. Harz [1984] ECR 1921, par. 26; Case 222/84. Johnston [1986] ECR 1651, par. 53; Case 80/86. Nijmegen [1987] ECR 3969, par. 12, 14; Case 31/87. Beentjes [1988] ECR 4635, par. 39; Case 125/88. Nijman [1989] ECR 3533, par. 6; Case C-106/89. Marleasing [1990] I-4135, par. 8; Case C-91/92. Faccini Dori [1994] ECR I-3325, par. 26; Case C-334/92. Wagner Miret [1993] ECR I-6911, par. 20; Case C-131/97. Carbonari and Others [1999] ECR I-1103, par. 48; Joined Cases C-270/97 and C-271/97. Deutsche Post [2000] ECR I-929, par. 62; Case C‑160/01. Mau [2003] ECR I-4791, par. 35 – 36.

[9] Schmidt, М. Privetrechtsangleichende EU-Richtlinien und nationale Auslegungsmethoden, Rabies Zeitschrift für auslaendisches und internationales Privatrecht, 3 – 4/1995, s. 569-597: авторът отбелязва, че понятието „съответно на директивите тълкуване” (richtlinienkonforme Auslegung) е твърде тясно и би следвало да се говори за тълкуване на националното право в съответствие и изискванията на правото на Общността (gemeinschaftsrechtskonforme Auslegung); Rüffer, F. Richtlinienkonforme Auslegung nationalen Rechts, Österreichische Juristenzeitung 4/1997, s. 121 – 131; Grundmann, S. EG-Richtlinie und nationales Privatrecht, Juristenzeitung 6/1996, s. 274 – 287.

[10] Sawyer, K. The Principle of “interprétation conforme”: How Far Can or Should National Courts Go when Interpreting National Legislation Consistently with European Community Law? Statute Law Review, Vol. 28, Issue 3, 1 November 2007, p. 165–181; Betlem, G. The principle of indirect effect of Community Law. European Review of Private Law 3: 1995, Issue 1, p. 1 – 19; Craig, P. Directives: Direct Effect, Indirect Effect and the Construction of National Legislation. European Law Review. 1997, p. 525; Schütze, R., T. Tridimas (editors). Oxford Principles of European Union Law. Volume 1: The European Union Legal Order. Oxford University Press. 2018, p. 290 – 291.

[11] Вж. предишен чл. 249 ДЕО.

[12] Вж. Case 26/62. Van Gend & Loos [1963] ECR 1.

[13] Joined Opinions of Advocate General Darmon in Case 177/88 and Case 179/88. Dekker. [1989] ECR I-3941, par. 15.

[14] Opinion of Advocate General Gerven in Case C-106/89. Marleasing [1990] ECR I-4135, par. 4, 7, 21.

[15] Opinion of Advocate General Gerven in Case C-106/89. Marleasing [1990] ECR I-4135, fn. 11; Joined Opinions of Advocate General Darmon in Case 177/88 and Case 179/88. Dekker. [1989], ECR I-3941, par. 15.

[16] Case 152/84. Marshall [1986] ECR 723, par. 48; Case C-91/92. Faccini Dori [1994] ECR I-3325, par. 20; Case C-192/94. El Corte Inglés [1996] ECR I-1281, par. 15.

[17] Варадинов, О. цит. съч. с. 59.

[18] Galmot, Y., J. Bonichot. La Cour de justice des Communautés européennes et la transposition des directives en droit national. Revue française de droit administratif, January/February 1988 – цит. по Joined Opinions of Advocate General Darmon in Case 177/88 and Case 179/88. Dekker. [1989] ECR I-3941, fn. 13.

[19] Joined cases C-397/01 to C-403/01. Pfeiffer [2004] ECR I-08835, par. 114.

[20] Opinion of Advocate General Tizzano in Case C-144/04. Mangold. [2005] ECR I-9981, par. 117.

[21] В този смисъл Варадинов, О. цит. съч., с. 56.

[22] Пак там.

[23] Case 283/81. CILFIT and Lanificio di Gavardo [1982] ECR 3415, par. 20.

[24]Opinion of Advocate General Gerven in Case C-106/89. Marleasing [1990] ECR I-4135, par. 8.

[25] Вж. Case C-224/01. Köbler [2003] ECR I-10239.

[26] Case C-129/00. Commission c/ Italie [2003] ECR I-14637, par. 32.

[27] Семов, А. За ролята и отговорността на националния съдия по прилагането на правото на ЕС (Необходимо припомняне на изводите от две исторически решения на Съда на ЕС). Сборник „Национална научна конференция 25 години департамент „Право“, НБУ“, 2017, с. 66.

[28] Това постижение е признато и в чуждестранната литература – вж. Werlauff, E. EU – Company Law 100 (2d ed. 2003); Gower and Davies. Principles of modern company law 112 (7-th ed. 2003); Edwards, V. EC Company Law 1 (1999); Gleichmann, K. Perspectives on European Company Law, 14 Forum international 3, 3-4 (1991); Lecourt, B. L’avenir du droit français des sociétés: que peut-on encore attendre du législateur européen? [The future of French corporate law: what can we still expect from the European legislator?], 2004 Revue des sociétés 223, 225; Wouters, J. European Company Law: Quo Vadis?, 37 Common Mkt. L. Rev. 257, 258 (2000) – цит. по Enriques, L. EC Company Law Directives and Regulations: How Trivial Are They. University of Pennsylvania Journal of International Economic Law. 2006, p. 10.

[29] Paschke, M., C. Iliopoulos. (Hrsg.). Europaisches Privatrecht. Hamburg. 1998, p . 9.

[30] Пашке, М. Търговското право под влиянието на европейското право. В.: Съвременно право, 2001, № 1, с. 55.

[31] Вж. предишни чл. 44 ДЕО и чл. 54 ДЕИО.

[32] Вж. Case 294/83. Parti écologiste „Les Verts“ v European Parliament [1986] ECR 1339.

[33] Вж. сега чл. 49 ДФЕС.

[34] Вж. сега чл. 50 ДФЕС.

[35] Заменен по същество с чл. 3 – 6 ДФЕС.

[36] Case C-97/96. Daihatsu-Händler [1997] ECR I-6843, par. 18.

[37] OJ L 169, 30.06.2017, p. 46—127.

[38] С тази Директива са кодифицирани Директиви 82/891/ЕИО на Съвета и 89/666/ЕИО на Съвета, както и Директиви 2005/56/ЕО, 2009/101/ЕО, 2011/35/ЕС и 2012/30/ЕС на Европейския парламент и на Съвета.

[39] ОВ L 258, 1.10.2009 г., с. 11. Това е кодифицираната Първа директива 68/151/ЕИО на Съвета от 9 март 1968 г. относно координирането на гаранциите, които държавите-членки изискват от дружествата по смисъла на член 58, втори параграф от Договора, с цел тези гаранции да станат равностойни на цялата територия на Общността (ОJ L 65, 14.03.1968, p. 8), позната още като Директива на публичността.

[40] Case 32/74. Friedrich Haaga [1974] ECR 1201, par. 6.

[41] Пашке, М. Търговското право под влиянието на европейското право. В.: Съвременно право, 2001, № 1, с. 59.

[42] Lando, O. Principles of European contract law: an alternative to or a precursor of European legislation, In: 40 American journal of comparative law (1992), p. 573 – 574. – цит. по Йосифова, Т. По някои въпроси на органното представителство според Първата директива 68/151/ЕИО и българското право. – В: Търговско право, 2004, № 3, с. 37.

[43] Вж. също пар. 2 от Преамбюла на Директивата: „Координирането, предвидено в член 50, параграф 2, буква ж) от Договора и в Общата програма за премахване на ограниченията за свободата на установяване, започнало с Първа Директива 68/151/ЕИО на Съвета (10), е особено важно по отношение на акционерните дружества, тъй като тяхната дейност преобладава в икономиката на държавите членки и често се простира отвъд националните граници“.

[44] Йосифова, Т. цит. съч., с. 37.

[45] Opinion of Mr. Advocate-General Mayras in Case 32/74. Friedrich Haaga [1974] ECR 1201; Case 136/87. Ubbink [1988] ECR 4665, par. 11.

[46] Case 104/96. Coöperatieve Rabobank [1997] ECR I-7211, par. 19 – 20; Case C-106/89. Marleasing [1990] ECR I-4135, par. 12.

[47] Mertens, H. – J. Die Schranken gesetzlicher Vertretungsmacht im Gesellschaftsrecht (unter besonderer Berücksichtigung von BGHZ 50, 112). – Juristische Analysen, 1970, 469 – 470; Kölner Kommentar, 112, 122 – 124; Heidelberger Kommentar, s. 538; Heyken, J. O. Die Vertretungsmacht des Vorstandes der Aktiengesellschaft. Quakenbrück: Verlag Trute, 1933, 20 – 23; Reinhardt, R., D. Schultz. Gesellschaftsrecht, 2. Aufl. Tübingen: Mohr Siebeck, 1981, s. 203; Hüffer, U. Aktiengesetz. 7. Aufl. München: C. H. Beck, 2006, s. 417 – 421; Raiser, T., R. Veil. Recht der Kapitalgesellschaften. 4. Aufl. München: Verlag Vahlen, 2006, s. 145; Roth, G. H. Handels- und Gesellschaftsrecht. Das Recht des kaufmännischen Gesellschaften, 4. Aufl. München, Verlag Vahlen, 1994, s. 206; Baumbach, A. Aktiengesetz, fortgef. Von A. Hueck unt. Mitw. von G. Hueck. 12. neubearb. Aufl. München, Berlin: C. H. Beck, 1965, s. 245; Goette, W., M. Habersack. Münchener Kommentar, s. 214 – 215 – цит. по Колев. Н. Органно представителство на акционерното дружество. С.: 2012, Сиби, с. 108.

[48] Матеева-Стоянова, Е. Европейското обединение, основано на общ икономически интерес и българското дружествено право. С., Сиела, 2000, с. 501; Стефанов, Г. Европейско дружествено право. Велико Търново, Абагар, 2011, с. 75, 266.

[49] Теорията „ultra vires“ е оригинално творение на прецедентното право в англо – американската правна фамилия – вж. Колев, Н. Съдържание и развитие на доктрината за ultra vires договорите на корпорацията в американското корпоративно право. – В: Правна мисъл, 2010, № 1, с. 93 и сл. У нас до отмяната на чл. 26, ал. 3 ЗЗД (ДВ, бр. 30 от 1990 г.) правните действия на социалистическите организации, които излизаха извън техния предмет на дейност, бяха нищожни. В условията на пазарна икономика юридическите лица придобиват обща, универсална правоспособност, която не се ограничава от вписания предмет на дейност – така Таджер, В. Съвременни частноправни проблеми. С.: Софи-Р, 1995, с. 188.

[50] Чл. 9 от Директивата съответства на чл. 10 от Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година, съответно чл. 9 от Първа директива 68/151/ЕИО на Съвета от 9 март 1968 г. Освен това разпоредбата е аналогична с тази на чл. 20 от Регламент (ЕИО) № 2137/85 на Съвета от 25 юли 1985 година относно Eвропейското обединение по икономически интереси (ЕОИИ) и чл. 47 от Регламент (ЕО) 1435/2003 на Съвета от 22 юли 2003 година относно устава на Европейското кооперативно дружество (SCE).

[51] По правило в страните от ЕС дружествата с ограничена отговорност имат устав, а не дружествен договор, както е по българското право – Герджиков, О. Сделки с недвижими имоти без решение на общото събрание на ООД. – В: Търговско и облигационно право, 2013, № 3, с. 18.

[52] Така Стефанов, Г. За колективното представителство на търговски дружества и кооперации от органен представител и прокурист. – В: Съвременно право, 2005, № 6, с. 22 – 23.

[53] Пак там; Така и Йосифова, Т. цит. съч., с. 44.

[54] Вж. Case 32/74. Friedrich Haaga [1974] ECR 1201.

[55] Така Йосифова, Т. цит. съч., с. 45.

[56] Българското дружествено право се е формирало под влиянието на немското. Затова няма как нашите законодателните разрешения да се различават по принципните въпроси от тези, които се съдържат в немското дружествено право – Герджиков, О. цит. съч., с. 14; Вж. още чл. 22 ЗДОО (отм.), който е реципирал немското правило: „Управителите са задължени към дружеството да спазват всички ограничения на техните права за представляването на дружеството, които ограничения са постановени в дружествения договор, в решение на съдружниците или в задължителна за тях наредба на надзорния съвет. За трети лица, такова ограничение на представителните права няма никакво действие. Това важи особено за случая, когато представителството трябва да се простира само върху известни сделки или видове сделки, или трябва да съществува само за определено време, или за определено място, или когато за известни сделки трябва да се вземе съгласието на съдружниците, на надзорния съвет или на друг някой дружествен орган“.

[57] Van Ommeslaghe, P. La premiere Directive du Conseil du 9 Mars 1968 en matiere de societas, 1969, in Cahiers de droit europeen, p. 632 – цит. по Йосифова, Т. цит. съч., с. 44.

[58] Laband, P. Die Stellvertretung bei dem Abschluß von Rechtsgeschäften nach dem Allgemeinem Deutschen Handelsgesetzbuch. – In: Zeitschrift für das gesamte Handelsrecht (ZHR), Stuttgart, 1866/10, s. 183 ff.

[59] Христов, В. Представителството: възникване и развитие (Кратки исторически и сравнителноправни бележки). – В.: Юридически свят, 2006, № 2, с. 122.

[60] Laband. Op. cit., s. 187 – цит. по Христов, В. цит. съч., с. 125.

[61] Христов, В. Цит. съч., с. 126.

[62] Христов, В. Цит. съч., с. 126 – 127.

[63] Христов, В. Цит. съч., с. 126.

[64] Müller-Freienfels, W. Stellvertretungsregelungen in Einheit und Vielfalt. Frankfurt am Main, 1982, s. 107 – цит. по Христов, В. цит. съч., с. 127.

[65] Chelidonis, A. Haftungsgrundlagen bei hinweiswidrig ausgefüllten Blankobürgschaften. Еin Beitrag zur Lehre über den Mißbrauch der Vertretungsmacht im deutschen Zivilrecht. Thessaloniki, 1988, s. 31, 32 – цит. по Христов. В. цит. съч., с. 129.

[66] Христов, В. цит. съч., с. 129.