Резюме: Статията разглежда търговската несъстоятелност през призмата на фундаменталното право на справедлив процес, защитено от чл. 6, § 1 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и си поставя за цел да изведе принципните положения, утвърдени в практиката на Европейския съд по правата на човека относно критериите за разумна продължителност на производството по несъстоятелност, правото на достъп до съд, позитивните задължения на държавата за осигуряване на ефективни средства за защита на  длъжника, кредиторите и органите на масата на несъстоятелността, и др. Там където е относимо, се прави паралел с националната уредба и съдебна практика.

Въведение[i]

Въпросът как да се процедира с лицата, които не са в състояние да заплатят дълговете си, се е поставял още в зората на човешката история, с първите наченки на производство и размяна. Историческите източници сочат, че в Древния Рим наказанието за обявяване на несъстоятелност било продаване в робство или разчленяване на парчета, според избора на кредиторите. През Средните векове отношението към неплатежоспособните длъжници се смегчило значително, но все така включвало физически и морални наказания – от подигравките на тълпата в Северна Италия, през замерянето с камъни в средновековните френски градове, до затвора и отрязването на ухо в Англия.

През XXI век, принудителното изпълнение отдавна вече не е насочено към личността на длъжника, а към неговото имущество, държавите имат свои модерни законодателства по несъстоятелност, дори се наблюдава унификация на производствата по несъстоятелност с трансграничен елемент, предвид регламентите по несъстоятелност в системата на Правото на ЕС. Т.е. – производството по несъстоятелност отдавна не предизвиква коментари във връзка с защитата на фундаменталното право на живот или на достойнство, нито във връзка със забраната на робството. И на пръв поглед не е налице особена връзка между търговската несъстоятелност и човешките права, установени и гарантирани с един от най-важните международни договори в материята – ЕКПЧ.

Но комплексността на въпросите, които се решават в рамките на процедурата, многопластовият ефект от откриването на производството, различните категории лица, засегнати от или въвлечени в уреждането на въпросите за дълга, отговорността и управлението на длъжника, поставят баланса на интересите в основата на търговската несъстоятелност. В тази връзка справедливостта, зачитането на правата и върховенството на закона са ценности от решаващо значение и провокират идеята за изследване на възможностите за въздействие на човешките права върху производството по несъстоятелност.

Настоящата публикация си поставя за цел да обсъди по-подробно гражданскоправния и процесуален аспект на корелацията несъстоятелност – човешки права, свързана с правото на справедлив процес по чл. 6 § 1 ЕКПЧ и неговата интерпретация в практиката на Европейския съд по правата на човека, като направи паралел с националната уредба и съдебна практика.

Правото на достъп до съд и ограниченията за длъжника и кредиторите, произтичащи от естеството на несъстоятелността

В поредица свои решения Европейския съд по правата на човека подчертава, че достъпът до съд, т.е. – правото да инициираш производство пред съд по гражданскоправен спор, е само един аспект от правото на справедлив процес[ii]. Но това е този важен аспект, който създава възможност за заинтересованите лица да се ползват от гаранциите, установени в §1 на чл. 6 ЕКПЧ. Справедливият, публичен и бърз процес би бил лишен от практическа стойност, ако съдебна процедура въобще не може да се инициира. Поради това не бихме могли да си представим върховенството на закона в гражданскоправната материя без съществуването на възможност за достъп до съд.

Разбира се, правото на достъп до съд не е абсолютно. Поради своята природа то предполага регламентация от страна на държавата. Държавите имат възможност да установяват правилата, условията и предпоставките за съдебните процедури, т.е. – да прилагат известни ограничения при упражняването на правото на съд. Подобни ограничения на достъпа до съд са приемливи, ако преследват легитимна цел, пропорционални са и не накърняват самата същност на правото. И ако държавите-страни по ЕКПЧ се ползват от свобода да определят начина, по който се осигурява достъпът до съд, то окончателната преценка за спазването на изискванията на Конвенциятае предоставена на Съда.

В производствата за нарушения по чл. 6, § 1 ЕКПЧ, Съдът изследва дали ограниченията, прилагани от държавите, не водят до рестрикции на достъпа до съд за молителя до такава степен или по такъв начин, че да засягат най-дълбоката същност на правото на съд. Например – установяването на такси за образуване на граждански дела по принцип представлява легитимно ограничение, в т.ч. и когато таксата се определя като процент от стойността на претенцията. Но размерът на таксите в светлината на конкретните обстоятелства по конкретното дело, възможностите на молителя да ги заплати и фазата на производството по несъстоятелност, в която тези ограничения са наложени, са обстоятелства, които се разглеждат от Европейския съд по правата на човека като фактори с определящо значение при преценката дали лицето ефективно се ползва от своето право и дали действително е налице възможност за разглеждане на неговия случай от съд. Т.е. – дали при условията по конкретното дело определената съдебна такса е довела до резултат, при който молителят се е въздържал да инициира процеса и делото не е разгледано от съд.

Такъв е въпросът, разгледан по делото URBANEK v. AUSTRIA^[iii]. В случая молителят е кредитор на несъстоятелен търговец, чието вземане, предявено за удовлетворяване в производството, е било само частично прието от ликвидатора. Поради това кредиторът е трябвало да потърси установяване на остатъка от претенцията си в отделна искова процедура. Сезираният национален съд е определил дължимата такса по делото в процент от размера на вземането, съобразявайки паричния характер на иска и действащия нормативен акт, уреждащ съдебните такси. Оспорването на определената от съда такса по реда на обжалването не е довело до нейното намаляване. Тази ситуация, според молителя, е непропорционална, несправедлива и накърнява правото му на съд, тъй като прогнозата е, че в рамките на производството по несъстоятелност кредиторът би получил удовлетворяване в твърде малък процент от размера на претенцията. Поради това молителят счита, че съдебната такса следва да се определи според очакваната степен на удовлетворяване в производството по несъстоятелност, а не според общия размер на вземането към длъжника. Изследвайки внимателно становищата на страните и действащото национално право и практика, Европейският съд по правата на човека  подчертава, че определянето на таксите според материалния интерес по принцип не е несъвместимо с чл. 6, §1 от Конвенцията и че не е налице аргумент от принципно естество за въвеждане на различен подход за таксите по делата, свързани с производството по несъстоятелност, в сравнение с другите категории граждански дела. Но следва да бъде преценено дали установената система на таксите е достатъчно гъвкава при конкретните обстоятелства по жалбата  и в това се състои ролята на ЕСПЧ (§61 и §62 от решението). Имайки предвид че националното законодателство предвижда възможност за пълно или частично освобождаване от такси, както и за временна отсрочка за плащане при определени обстоятелства, че процесуалният закон на Австрия не поставя плащането на таксата като условие за образуване на делото и в този смисъл делото ще бъде гледано дори и таксата да не е платена, Съдът приема, че разглежданата система на съдебните такси е достатъчно гъвкава. Това, заедно с обстоятелството, че  по конкретния случай молителят не твърди, че е нямал възможност да плати таксата, а само че същата е непропорцонална и несправедлива, е основание да се приеме, че не е налице засягане на правото на достъп до съд в неговата най-дълбока същност и следователно не е налице нарушение на чл. 6, §1 ЕКПЧ.

Преценявайки действащите правила за таксите в производството по несъстоятелност според уредбата им в ТЗ, можем да направим общия извод, че нашата система за определяне на таксите в производствата по установителните искове по чл. 694 ТЗ е гъвкава и дава достатъчна възможност за заинтересуваните кредитори или за длъжника да предявяват искове за установяване на съществуването на неприети в производството по несъстоятелност вземания или за установяване несъществуването на приети вземания. Ищците са освободени от предварително внасяне на такси, а след измененията и допълненията на чл. 694 ТЗ, публикувани в Дв.бр. 105 от 2016 г., таксата се определя върху една четвърт от размера на вземането, за което е предявен установителният иск.

Правилата относно таксите в производството по несъстоятелност са установени със специални норми, съдържащи се в Част четвърта ТЗ. Таксите са определени по начин, който да насърчава кредиторите и най-вече длъжника своевременно да заявяват пред съда състоянието на неплатежоспособност. Длъжникът е освободен от предварително внасяне на държавна такса при подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, а по отношение на кредиторите установените такси са прости, в разумно нисък размер. Този подход следва да бъде оценен като положителен, тъй като по-ранното откриване на производството по несъстоятелност дава от една страна по-голям шанс за оздравяване на търговеца, а от друга страна е фактор за по-пълно удовлетворяване на неговите кредитори.

Позитивно въздействие има и текстът на чл. 620, ал. 5 ТЗ, според който по исковете за попълване масата на несъстоятелността и по установителните искове държавна такса предварително не се внася. Съдебната практика също се е развила в тази посока^[iv]. Нормата създава съществено облекчение за длъжника в периода след откриване на производството по несъстоятелност, в който приходите от дейността намаляват или се преустановяват, а  събирането на несъбраните вземания и попълването на масата на несъстоятелността с активи е наложително. Улеснени са и кредиторите, които също са легитимирани да предявяват искове за попълване на масата на несъстоятелността и са освободени от предварително внасяне на държавна такса.

 Като слабо звено в уредбата на таксите в производството по несъстоятелност у нас, може да се посочи липсата на специален режим на таксите за образуване на изпълнителни дела и за предприемане на действия по принудително изпълнение по делата, по които длъжникът е взискател. Освобождаването от такси за исковите производства облекчава постигането на осъдителни решения в полза на длъжника, който се намира в състояние на невъзможност да покрива дълговете си, но значителните разноски по изпълнителните дела са препятствие за реализиране на правата по осъдителните решения, което не може да бъде пренебрегнато. Препоръчително е de lege ferenda въвеждането на гъвкави правила, които да дават възможност в определени специфични случаи взискателите, по отношение на които е открито производство по несъстоятелност, да бъдат освобождавани от предварително внасяне на такси за съдебно изпълнение.

Както по делото URBANEK v. AUSTRIA, така и при другите произнасяния на Европейския съд по правата на човека по жалби за нарушения на чл. 6, §1 ЕКПЧ, се проявявава една съществена особеност. Съдът не замества националните съдилища в дейността по преценка на фактите, тълкуване и прилагане на закона и в този смисъл – в дейността по решаване на конкретния спор. Например – допустимостта на доказателствата и начинът по който следва да бъде оценявана доказателствената им тежест, сроковете за посочване на доказателства, са на първо място въпрос на национална регулация и практика. За Съда остава да прецени дали приложението на правилата относно доказателствата е било по прозрачен и справедлив начин. Така – по делото TAMMINEN v. FINLAND[v] съдът приема, че въвеждането на срокове за осъществяване на процесуалните действия, в т.ч. – за посочване на доказателства, по принцип не е нарушение на правото на справедлив процес. Тези правила служат за дисциплиниране на страните и са в съответствие с легитимната цел за бързина на производството. Важно е дали по конкретното дело процесуалните правила са били приложени в тяхната пълнота и по справедлив начин. В случая молителят, който е и собственик на акциите на компанията, обявена в несъстоятелност, своевременно е посочил свидетел относно обстоятелството дали е участвал в управлението на дружеството, което е свързано с неговата отговорност. При неявяване на свидетеля по уважителни причини съдът го е заличил като е счел, че не е обходим, предвид другите събрани доказателства, а след това апелативният съд не го е допуснал по съображения, че не е своевременно посочен и правото да сочи доказателства вече е преклудирано. С оглед конкретната ситуация, Съдът е установил нарушение на чл. 6, §1 ЕКПЧ.

Регламентирането на условия и срокове за обжалването на съдебните актове, също се възприема като допустимо ограничение, ако и доколкото съответства на принципите за легитимна цел и пропорционалност между целта и наложените мерки. Този въпрос е особено съществен за длъжника, чиито процесуални възможности значително се ограничават с откриването на производството по  несъстоятелност. Десезирането на длъжника има за цел да защити правата и интересите на трети лица и в частност на кредиторите, но Съдът счита, че подобна система носи риска от необосновано ограничаване на правото на достъп до съд, особено ако производството по несъстоятелност продължи необосновано дълго във времето.

Например – по делото LUORDO V. ITALY Съдът подчертава, че не е оправдано ограничаването на правата на несъстоятелния на достъп до съд за целия период, през който е продължило делото, защото доколкото ограниченията служат за постигане на легитимната цел на производството по несъстоятелност, необходимостта от тях ще намалява с изминаването на дълъг период от време (§ 87 от решението). В случая производството по несъстоятелност е продължило 14 години и 8 месеца, като забавянето не се е дължало на усложнения при осребряването или на поведението на длъжника. Съдът подчертава, че тази продължителност на процедурата нарушава необходимия баланс между основния интерес да се гарантират плащанията към кредиторите на несъстоятелността и персоналния интерес на несъстоятелния да има достъп до съд за защита на правата си. В тази връзка, има място за анализ дали ал. 2 на чл. 735 ТЗ (приета с изменението на ТЗ, публиткавено в Дв., бр. 105/2016 г.) няма да предизвика непропорционално увеличаване на продължителността на делата по несъстоятелност. Текстът въвежда забрана за приключване на производството по несъстоятелност, ако за обезпечаване на задълженията на длъжника са учредени обезпечения от трети лица и изпълнението срещу обезпеченията не е приключило.

Подобно изчакване да бъде извършено принудително изпълнение върху имуществото на трети лица, което не е ограничено със специални срокове от закона, е пречка правното положение на длъжика да се уреди по окончателен начин. Така се поражда състояние на несигурност, при която длъжникът е лишен от възможността да функционира, да се заличи от търговския регистър, или ако е физическо лице – да започне нова дейност. Препоръчително е  de lege ferenda въвеждането на краен срок от една или две години, до който висящото дело по несъстоятелност може изчаква обезпеченият кредитор да реализира правата си срещу третото лице, за да стане възможно и приключването на производството по несъстоятелност.

Правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и администрирането на несъстоятелността

Решението по делото LUORDO V. ITALY е пример за това как прекомерната продължителност на производството по несъстоятелност може да се отрази върху някои от обичайните и стандартни ефекти на несъстоятелността, свързани с десезирането на длъжника, като измести техния фокус и ги трансформира от обосновани и оправдани мерки, целящи защитата на легитимните интереси на трети лица в мерки, непропорционално засягащи основни права на длъжника. И това да е основание за констатиране на нарушения на чл. 6 ЕКПЧ.

Що се отнася до разумната продължителност на производствата по несъстоятелност, Европейският съд по правата на човека споделя изразената и по други дела принципна позиция, че преценката следва да бъде направена в светлината на обстоятелствата на всеки конкретен случай, като се имат предвид сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на компетентните власти. По делото G.J. v. LUXEMBOURG [vi] като обстоятелства, имащи значение за определяне сложността на производството по несъстоятелност, Съдът изследва броя на кредиторите, предявили своите вземания и тези, инициирали искова процедура за установяване на неприетите вземания, както и вида на имуществото. В случая 49 вземания са били предявени и е било ясно, че само няколко от кредиторите ще получат плащане. При тези обстоятелства Европейският съд по правата на човека приема, че делото не е особено сложно, продължителността му от 6 години се явява прекомерна и е налице нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ.Съдът изрично подчертава, че по-голямата натовареност на националния съд, администриращ производството по несъстоятелност, не може да бъде основателно обяснение за забавянето на приключването на делото (§ 35 от решението).

По делото SEDMINEK v. SLOVENIA броят на кредиторите (247), размерът на предявените вземания (над 12 милиона евро), необходимостта да се предявят искове срещу трети лица и да се продаде имуществото чрез пубрични търгове, са дали основание да се приеме, че делото е сложно. Въпреки това, Съдът счита, че сложността на делото не би могла да определи като приемлива продължителността на конкретното производство по несъстоятелност, което след 9 години все още е висящо. Поради специфичните последици, които има решението за откриване на производство по несъстоятелност (действие по отношение на всички, спиране на изпълнителните дела срещу длъжника и т.н.), забавянето на производството може да доведе до мултиплициране на вредите, като засегне и други процедури, в това число – отделни искови производства и изпълнението на съдебни решения в полза на отделни кредитори. Подобно мултиплициране на вредите се е получило и по делото БЕЛЕВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ[vii], където продължителността на производството по несъстоятелност се е съчетала с допълнителни забавяния и процедурни пречки, които са препятствали реализирането на вземанията на работниците на предприятието в несъстоятелност, с приет оздравителен план, който не е изпълнен от длъжника.

Интересно е и делото S.C. APRON DYNAMICS SRL BAIA MARE v. ROMANIA, по което е установено нарушение на правото на достъп до съд във връзка с исково производство, прекратено поради откриване на производство по нестоятелност на ответника. Кредиторът е предявил вземането си, но производството по несъстоятелност се е забавило и претендираната сума не е получена в продължение на 12 години, което, дори и по сложни производства по несъстоятелност се приема от Съда като неразумна продължителност на делото (§50 от решението). Конкретният въпрос, поставен по делото S.C. APRON DYNAMICS SRL BAIA MARE v. ROMANIA, е повод още веднъж да бъде подчертано позитивното задължение на държавите-страни по Конвенцията да организират функционирането на правните си системи по такъв начин и да приемат процесуални закони от такова естество, че да гарантират ефективна защита на правото на справедлив процес в разумни срокове. Съответно – националните съдилища трябва да определят относимия процесуален ред и където е необходимо да обединяват процедурите, да ги прекратяват или отхвърлят и да не допускат по-нататъшно образуване на процедури по същия въпрос (§42 от решението).

Заключение

Краткият преглед на едни от най-важните решения на Европейския съд по правата на човека по делата за нарушения на чл. 6, §1 ЕКПЧ, свързани с производствата по несъстоятелност, е основание за извод,  че практиката на Съда по обсъжданата категория дела е в хармония с интерпретацията на Конвенцията, устойчиво приета и изразена в решения по повод жалби, отнасящи се до други гражданскоправни спорове. Без да се намесва пряко в разрешаването на конкретния правен спор, отнесен пред националния съд, Европейския съд по правата на човека косвено влияе на националното правораздаване, извършвайки преценка на действията на властите, в т.ч. – на съдилищата, за гарантиране на основните права и свободи. В тази връзка практиката на Съда е уникален инстумент за насърчаване и подкрепа за спазването на стандартите за справедлив процес в разумни срокове.

Д-р Нели Маданска

[i] Статията е основана на доклада, представен на юбилейната научна конференция на Юридическия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“, проведена на 19-20 септември 2017 г.

[ii] Виж решението по делото S.C. APRON DYNAMICS SRL BAIA MARE v. ROMANIA, App. no. 21199/03, (FD) 11/04/2011 и цитираната там практика

[iii] App. no. 35123/05, (FD) 09/03/2011

[iv] В този смисъл Определение № 924 от 29.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 784/2011 г., I т. о., ТК, Определение № 267 от 7.05.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 139/2009 г., II т. о., ТК, Определение № 56 от16.01. 2004 г. на ВКС по ч. гр. д. № 946/2003 г., ТК,  Определение № 309 от 21.11. 2008 г. на ВКС по т. д. № 312/2008 г., I т. о., ТК,  Определение № 479 от 29.12.2008 г. на ВКС по ч. т. д № 339/2008 г., II т. о., ТК и др.

[v] App. no. 40847/98, (FD) 05/07/2004

[vi] App. no. 21156/93, 26/10/2000

[vii] Жалби номера 16354/02, 16485/02, 16878/02, 16885/02, 16886/02, 16889/02, 17333/02, 17340/02, 17344/02, 17613/02, 17725/02, 17726/02, 18410/02, 18413/02, 18414/02, 18416/02, 21023/02, 21024/02, 21027/02, 21029/02, 21030/02, 21033/02, 21038/02, 21052/02, 21071/02, 21284/02, 21378/02, 21800/02, 22430/02, 22433/02, 26478/02, 26498/02, 31049/02, 31333/02, 31518/02, 37816/02, 42567/02, 43529/02, 758/03, 3461/03 и 11219/03, (оконч.реш.) 02/07/2009