Abstract: The report introduces an analysis of Roadmap for strengthening the procedural rights of suspected or accused persons in criminal proceedings and analyzes their transposition into Bulgarian legislation. Research has been conducted whether the provisions of Bulgarian legislation are implemented consistently with those of the European convention on human rights and as developed by case-law of the European Court of Human Rights. It also contains several proposals for improvement of the legislation which have been formulated and substantiated.

I. ВЪВЕДЕНИЕ[1]

Едни от основните фактори, които влияят върху процеса по изработване и приемане на нормативните актове на национално равнище, след присъединяването на Република България към Европейския съюз (ЕС), са регламентираните в действащата европейската нормативна база правила и изведените в практиката, въз основа на тях, стандарти. За това влияние спомагат установените принципи, въз основа на които функционира правния ред на ЕС, както и въведения примат на общностното право.[2] В този смисъл правото на европейския съюз категорично може да бъде определено като източник на негативен и позитивен ефект върху наказателното право на държавите членки.

Първият се проявява в задължението на държавите членки да не приемат наказателноправни норми, които противоречат на Общностното право, респективно са длъжни да отменят или изменят вече съществуващите такива, като по този начин обезпечат ефективното прилагане на наднационалната правна уредба. Позитивния ефект, от своя страна, се изразява в изискването всички държави членки да предприемат мерки за осигуряване изпълнението на задълженията, регламентирани като задължителни за прилагане в рамките на Европейския съюз.

Наред с нормите на общностното право, влияние върху формулирането и приемането на националното ни законодателство оказва и практиката на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург. Съдът е призван да обезпечава защитата на правата и свободите, предвидени в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), когато те са нарушени от органите на държавите, страни по конвенцията. В тази връзка, чрез съда се установява не индивидуална отговорност, а такава на конкретната държава, ратифицирала конвенцията. В хода на своята дейност съдът следва да съобразява научния прогрес и значителните промените в моралните разбирания, отношенията и технологическите възможности от 1950 г., когато е приета конвенцията до настоящия момент.

Както е известно общите методи, въз основа на които се тълкуват международните договори са установени в разпоредбите  на Виенската конвенция за правото на договорите. Наред с това обаче в работата си ЕСПЧ ползва тези общи насоки, като е развил и своя собствена техника на тълкуване на употребените в ЕКПЧ самостоятелни понятия.[3] В този смисъл може да се припомнят мнения в правната доктрина, съгласно които демократичното общество и ценностите, на които то се крепи, се движат напред. Ето защо и конвенцията трябва да се движи напред, ако не иска да загуби контакт със силите, които й придават легитимност.[4] Това движение може да се реализира с помощта на натрупаната през годините съдебна практика и доразвиването на нормативната уредба, опираща се на основните принципни положения, установени с конвенцията.

На практика могат да се обособят два основни фактора, оказващи съществено значение върху развитието на правото – процесът на нормотворчество и натрупаната през годините съдебна практика.

Европейският съд за правата на човека оставя известна възможност за преценка на националните власти при посрещане на нуждите на обществата си, като националните власти са тези, които правят първоначалната преценка дали е необходима някаква намеса в право, уредено в конвенцията.[5] Съдът оставя на договарящите страни право на преценка, както на националите законодатели, така и на органите, включително и съдебни, призвани да тълкуват и прилагат действащите закони. В тази връзка е удачно да се припомни един от фундаментите, въз основа на които функционира ЕСПЧ – принципа на субсидиарност.  Съгласно чл. 35 от ЕКПЧ преди да може да се заведе дело пред ЕСПЧ трябва да са изчерпани всички вътрешноправни средства за защита. По този начин на всяка държава, ратифицирала конвенцията се предоставя възможността да предостави обезщетение за положението, което е обект на жалбата, със свои собствени средства и в рамките на своята национална правна система.[6] Ето защо националните власти носят основната отговорност за осигуряване на правата и свободите по конвенцията. Поради това процесът на нормотворчество на национално равнище не следва да спира да се усъвършенства, дори когато не е продиктуван от приемането на конкретни европейски правила. Нещо повече, отдавна известно в правната доктрина е т.нар. „рефлектно“ действие на правото на Европейския съюз.[7] По силата на това действие националният правен ред следва да се съобразява не само изричните европейски правила, но и материя, която е свързана косвено с тях, дори и да не е налице изрично регламентирано съюзно право.[8]

Макар правото на ЕС, от една страна, и на всяка страна членка, от друга, да представляват самостоятелни и автономни правни системи, практиката на ЕСПЧ се вгражда в националната правна система на всяка една от държавите посредством правните последици от решенията му. В тази връзка всяка национална правна система следва да се съобразява с основните принципи, установени в хода на съдебната практика на ЕСПЧ.

Анализът на действащите правни норми сам по себе си не би бил достатъчен, за да разкрие техния дух и ефективност. В този смисъл могат да се посочат констатациите на ЕСПЧ, според които решенията на съда служат не само за разрешаване на конкретни казуси, предмет на делото, но като цяло са насочени да хвърлят светлина, да запазят и развият правилата, защитени от ЕКПЧ и по този начин допринесат за спазването на ангажиментите, поети от държавите страни по конвенцията.^[9] Смисъла, в който ЕСПЧ тълкува и прилага разпоредбите на конвенцията, може да даде ценни насоки при регламентацията и прилагането на действащите в отделните държави членки процесуални кодекси.^[10] С това ще се гарантира надлежно изпълнение на ангажимента, залегнал в чл. 1 от конвенцията, за осигуряване на установените в нея права и свободи.^[11] В потвърждение на това може да се посочат съвсем не инцидентни мнения в правната доктрина, които определят ЕСПЧ като един вид конституционен съд, въпреки че той не се вписва формално в такова описание.[12]

Изложеното обосновава констатациите, развити в правната доктрина, че практиката на специализираните международни юрисдикции, относно приложението на международни договори, приети като част от националния правопорядък, е субсидиарен източник на правото.^[13] Така е защото техните мотивирани актове могат да въздействат върху дейността на националните правоохранителни и правораздавателни органи, като предложат съответни доводи и аргументи в дадена посока за развитие на националното нормотворчество.^[14]

Когато се подлага на анализ съдебната практика, с която се тълкува приложението на норми от ЕКПЧ, следва да се подхожда задълбочено и с известна доза предпазливост.[15] Както се приема в правната теория, конвенцията е жив инструмент, поради което начина на тълкуване и прилагане на разпоредбите й може да се променя – винаги към по-голяма взискателност – доколкото и европейският консенсус относно изискванията й също се развива.^[16] Наред с това винаги при  тълкуването й следва да се отчитат условията на днешния ден.[17]

Предвид изложеното категорично може да се заключи, че е огромно значението на европейската нормативна уредба и постановената, във връзка с приложението й, съдебна практика, като едни от основните източници на националното ни нормотворчество.

Именно на изследването на правната регламентация, регулираща правото на защита на обвиняемото лице в наказателното производство, повлияна от възприетите европейски стандарти, е основния въпрос, на който ще се спре настоящия анализ.

II. ЕВРОПЕЙСКИ СТАНДАРТИ ЗА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ ПРАВОТО НА ЗАЩИТА НА ОБВИНЯЕМОТО ЛИЦЕ В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО И ТЯХНОТО ВЪВЕЖДАНЕ В НАЦИОНАЛНАТА ПРАВНА УРЕДБА

В първите години от функциониране на процесите по европейска интеграция, сътрудничеството в областта на наказателното право е поставено на заден план, за сметка на формирането на общите за съюза икономически принципи. В този смисъл наказателното законодателство, в това число установяването на принципите на наказателния процес, се предоставя в изключителната компетентност на отделните държави членки. По тази причина при приемането на основните учредителни договори не се предвижда изрично компетентността на ЕС в наказателноправната сфера.[18] Едва през 2005 г. Съдът на европейските общности признава компетентността на Европейската общност да приема законодателни мерки в сферата на наказателното право, макар и като компетентност с допълващ и инструментален характер.[19]

Мотивите за описания преход могат да се търсят в обстоятелството, че с развитие на практиките, свързани със стимулирането на единен европейски пазар, формите на престъпна дейност също се усложняват. Това довежда до необходимостта от предприемане на адекватни действия за полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси с трансгранично измерение.

Горното може да бъде реализирано по пътя на изготвяне и приемане на обща уредба на ЕС, в която се установяват минимални правила в няколко основни направления, в това число относно правата на лицата, които участват в наказателното производство.

Съгласно заключенията на председателството на Европейския съвет, проведен в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г., принципът на взаимно признаване на присъдите и другите решения на съдебните органи следва да се превърне в крайъгълен камък на съдебното сътрудничество по гражданскоправни и наказателноправни въпроси в рамките на Съюза. Констатира се още, че засиленото взаимно признаване и необходимото сближаване на законодателството биха улеснили сътрудничеството между компетентните органи и съдебната защита на индивидуалните права. В резултат на това Съветът приема Програма от мерки за прилагане на принципа на взаимно признаване на решения по наказателноправни въпроси.[20] В увода на програмата се посочва, че взаимното признаване има за цел да укрепи сътрудничеството между държавите членки, но и да подобри защитата на индивидуалните права. Подчертано е още, че обхвата на взаимно признаване зависи в голяма степен от редица параметри, които включват механизми за защита на правата на заподозрените лица или на обвиняемите и общи минимални стандарти, необходими за улесняване прилагането на принципа на взаимно признаване.

Тук е мястото да се обърне внимание на един важен аспект от предприетата линия на взаимно признаване в европейското съдебно пространство – признаването предполага не само доверие в адекватността на правилата на другите държави членки, но и доверие, че тези правила се прилагат правилно.[21] Повече от ясна е корелацията между нормотворчество и правоприлагане. За да бъде ефективно предоставянето на справедливо правосъдие, задължително за всяко демократично общество, следва пълен синхрон между тези два процеса.

Както вече беше посочено ЕКПЧ е един от основните източници на правна регламентация в държавите, които са я ратифицирали. И макар конвенцията да е приета и да се прилага от значителен брои държави, ЕСПЧ е категоричен в своята практика, че прогласеното в чл. 6 право на справедлив процес бива системно нарушавано.[22] В този смисъл ратифицирането на конвенцията само по себе си не осигурява и достатъчна степен на доверие в наказателноправните системи на другите държави членки. Съобразявайки разпоредбата на чл. 82 § 2 от ДФЕС, с която се позволява установяването на минимални правила в областта на правата на лицата в наказателното производство и за да гарантира по-последователното прилагане на гаранциите, обезпечаващи правото на справедлив наказателен процес, европейският законодател предприема съответни мерки за допълнително развитие в рамките на ЕС на минималните стандарти, определени в ЕКПЧ.

Във връзка с горното на 30 ноември 2009 год. Съветът на ЕС приема резолюция относно Пътна карта за укрепване на процесуалните права на заподозрените лица или на обвиняеми в рамките на наказателното производство.[23]  В нея всички държави членки се призовават за поетапно приемане на мерки относно: правото на писмен и устен превод (мярка А); правото на информация за правата и информация за повдигнатите обвинения (мярка Б); правото на правен съвет и правна помощ (мярка В); правото на контакти с роднини, работодатели и консулски служби (мярка Г) и специални гаранции за заподозрени лица или за обвиняеми, които са в уязвимо положение (мярка Д).

На 11.12.2009 г. Европейският съвет включва Пътната карта като част от Стокхолмската програма – Отворена и сигурна Европа в услуга и за защита на гражданите.[24] С нея Европейската комисия се призова да разгледа минималните процесуални права на заподозрените лица и на обвиняемите, визирани в Пътната карта, както и да направи оценка дали е необходимо да се включат и други въпроси, в това число презумпцията за невиновност, за да се стимулира по-доброто сътрудничество между държавите членки в тази област. В резултат на това поетапно се приемат редица директиви, с които се установяват минимални стандарти за обезпечаване правото на защита на обвиняемото лице в наказателното производство.

Според чл. 288 ДФЕС директивата е акт, който обвързва държавите членки относно даден резултат, който следва да бъде постигнат, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигането му. В тази връзка изискванията на директивата трябва да бъдат въведени във вътрешното право на държавите членки в определения за това срок. Те трябва да променят правна си уредба, за да я приведат в съответствие с предписаното в директивата, като не нарушават вътрешната й логика. Наред с това, след етапа на транспониране всяка държава членка, следва да осигури ефективното прилагане на приетите правила в националното си законодателство.

В следващите редове ще се проследи транспонирането в националното ни законодателство на правата и гаранциите, предвидени в чл. 6 от ЕКПЧ, които са развити в рамките на европейската нормативна уредба като нейни минимални стандарти.

2.1. Правото на обвиняемия на устен и писмен превод в наказателното производство

За изпълнение на мярка А от Пътната карта е приета с Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 г. относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство.[25] Директивата се основава на предложението на Комисията за Рамково решение на Съвета за правото на устен и писмен превод в наказателното производство от 8 юли 2009 г. и на предложението на Комисията за Директива на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2010 г. Тя е представена като част от комплекса от стандарти, приложими в държавите членки, за улесняване на взаимното признаване на присъдите и съдебните решения, както и на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси с наднационално измерение.

С гарантиране свободното движение на граждани на територията на държавите членки се засилват предпоставките, благоприятстващи трансграничната престъпност. В тази връзка Европейският съюз идентифицира необходимостта на всеки гражданин да бъде осигурено правото на защита в наказателния процес, независимо в коя от страните членки на съюза се развива той. Именно с оглед обезпечаване упражняването на това основно право е отчетена необходимостта обвиняемото лице да бъде уведомено на разбираем за него език, от компетентните органи, в случаите, когато срещу него се повдига конкретното обвинение. С директива 2010/64/ЕС се цели установяване на общи минимални правила в областта на устния и на писмения превод в наказателното производство, които да спомогнат за увеличаване на доверието в наказателноправните системи на всички държави членки, а от там и до по-ефикасно съдебно сътрудничество в условията на взаимно доверие.

Както се посочва в мотивите, които обосновават приемането на директивата – правото на устен и на писмен превод за лица, които не говорят или не разбират езика на производството, е прогласено още в член 6 от ЕКПЧ. В чл. 6, пар. 3 от Конвенцията са изброени конкретни процесуални права на подсъдимия/обвиняемия, в това число правото да бъде незабавно и в подробности информиран за характера и причините за обвинението на разбираем за него език.[26] Целта, която се преследва с приемането на директива 2010/64/ЕС е улесняване на практическото прилагане на посочените права, като изрично се прогласи изискването документите от съществено значение, или поне важните части от тези документи, да бъдат преведени за заподозрените/обвиняемите лица. Само по този начин ще се гарантира справедливост в наказателното производство.

Още преди транспонирането на директивата в националната ни правна уредба, съдебната практика следва стриктно духа на постановеното от ЕСПЧ, като в редица решения се приема, че правото на превод заема съществено значение за ефективното упражняване на защитата на обвиняемите лица. Върховният касационен съд е категоричен, че правото на обвиненото лице да бъде информирано за фактическата и правна страна на обвинението и да се ползва от безплатен преводач се отнася не само до превод по време на съдебния процес, но също и до такъв на писмените материали, които имат съществено значение за ефективното упражняване на защитата му. Според него всяка липсата на превод на документите, свързани с повдигане на обвинението и осъждането на лицето водят до ограничаване на правото му на защита.[27] Съдът мотивира наличието на изискването за задължителен превод с константната практика на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, ал. 1, ал. 3, б. „а“ и б. „е“ от ЕКПЧ.[28]

След отправените препоръки с Доклада на Европейската комисия относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и оценка от 22 юли 2009 г.,[29] във връзка с  опростяването на наказателните производства и намаляването на формализма, се приема закон за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).[30] Част от промените на НПК са мотивирани като изпълнение на изискванията на Рамково решение 2009/0101 на Съвета на ЕС относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство и се изразяват в създаването на нова ал. 3 на чл. 55 на НПК, която установява правото на обвиняемия – когато не владее български език, да получи писмен превод от основните документи в процеса.

По-късно с цел транспониране на Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 г. със ЗИД на НПК (обн. ДВ, бр. 21/2014 г.) чл. 55, ал. 3 от кодекса се изменя, като правото на превод бива доразвито и наред с предоставяне на писмен превод на документи, свързани с наказателното производство се предвижда общото правило за право на устен и писмен превод, през цялото наказателното производство. Въвежда се и правото на обвиняемия да се откаже от писмен превод. С изменението на НПК се приема и нова глава „Тридесет а“ – Особени правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от лица, които не владеят български език“, като се регламентира статута на преводача – неговата отговорност и специфичните изисквания като участник в наказателното производство. На практика с посочената промяна за пръв път се изменят разпоредби на НПК, които да са продиктувани от предписания, установени в европейска директива.[31]

При анализ на нормите на НПК може да се установи, че същите са приведени в съответствие с правилата, регламентирани в Директива 2010/64/ЕС.[32] Нещо повече, някои от тях, свързани с правото на превод са регламентирани в правната ни уредба, години преди да се приеме директивата. Така например, още с приемането на НПК през 2005 г., с разпоредбата на чл. 189 ал. 2 разноските за преводач на обвиняемият се възлагат на съответния орган, който ги е направил. Този вид разноски е оставен извън обхвата на разходите, които подсъдимият следва да поеме в случай, че бъде признат за виновен. По този начин правилата, установени в НПК покриват европейския стандарт, с който се въвежда правото на подсъдимия на безплатен устен и писмен превод, на езика, който владее.[33] Отговаря се и на изискването от чл. 4 от директивата, според което държавите членки поемат разходите за устния и писмения превод, независимо от изхода на производството.

Съгласно предписанията на директивата обвиняемият има право на еднозначен и доброволен отказ от правото на писмен превод на документи, само ако е бил уведомен за това. Възприемайки това правило, макар и не много прецизно, НПК предвижда правото на отказ от страна на обвиняемия, да става когато има защитник и не се нарушават процесуалните му права.

С едни от последните изменения на НПК (ДВ, бр. 63 от 2017 г. ) се приема, че на основание чл. 249, ал. 4, т. 1 от НПК, нарушаването на правото на обвиняемия да получи писмен или устен превод на разбираем за него език по чл. 55, ал. 3, когато не владее български език, е съществено и отстранимо нарушение на процесуалните правила.

Въпреки горното с изработване и приемане на актуалната рамка на националната ни правна уредба не се постигна транспониране на всички стандарти развити в посочената директива.[34] Така например остана без правна регламентация процедурата или механизма за проверка на обстоятелството дали обвиняемия говори или разбира езика на наказателното производство.[35] Налице са оплаквания и относно текста на разпоредбата на чл. 55, ал. 3 от НПК който дословно изброява документите които подлежат на задължителен превод, така както са посочени в директивата, без да отчита, че изброяването в директивата е примерно.[36]

Нужно е регламентиране на национално ниво на изискването правото на превод да се прилага като необходима съпътстваща мярка и в процедурата по изпълнение на европейска заповед за арест. В  действащия Закон за екстрадицията и Европейската заповед за арест[37] се съдържа правото на превод на исканото лице, ако не владее български език, за всяка фаза от производството (чл. 14, ал. 4, т. 1), но не е предвидено задължението, установено в чл. 3, § 6 от директивата за предоставяне на писмен превод на европейската заповед за арест на разбираем за лицето език.

2.2. Задължителна защита на обвиняемия в наказателното производство.

За предприемане на мерки В, Г и Д от Пътната карта Европейския парламент и Съвета приемат Директива 2013/48/ЕС относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода за задържането.[38] Както се посочва в уводната й част, директивата отчита правата, заложени в Хартата на основните права на Европейския съюз и по-специално тези, предвидени в чл. 4, 6, 7, 47 и 48, както и тези по чл. 3, 5, 6 и 48 от ЕКПЧ. Тълкувайки посочените разпоредби на европейската конвенция, ЕСПЧ вече е приел в практиката си стандарта, че за да се обезпечи правото на справедлив наказателен процес на обвиняемия, той следва да може да получи всички услуги, които са конкретно свързани с правната помощ.

В правната доктрина са правени редица изследвания, които подкрепят извода, че нормите на действащия НПК отговарят на стандартите, предписани в директивата.[39] В процесуалния ни кодекс са предвидени гаранциите, уредени в директивата относно: началният момент, от който се допуска участието на защитник; достъпа му до доказателствата по делото; участието му в процесуално следствените действия, които се извършват с обвиняемото лице и т.н.

Независимо от горното следва да се съобрази и общото правило, намерило израз в мотивите към посочената директива –  държавите членки да могат да разширят правата, установени в директивата, именно с цел осигуряване на по-висока защита. В тази връзка степента на защита никога не следва да пада под стандартите, определени в ЕКПЧ и изведени в практиката на ЕСПЧ. Внимателният анализ на практиката на съда относно ролята на защитника в наказателното производство, като гарант за защита правата на обвиняемия, е достатъчно богата и обоснована. По този повод ЕСПЧ успява да формира и мотивира три процесуални гаранции, за чието спазване извършва проверка във всяко дело, което се развива пред него. Те са насочени към обезпечаване правото на справедлив наказателен процес по чл. 6 от ЕКПЧ за всяко лице, което е привлечено към наказателна отговорност и могат да бъдат обобщени по следния начин: участие на защитник; информиран и разумен отказ от защитник и качеството на защитата, оказана му от адвоката.^[40] Може да се отбележи, че гаранциите за достатъчно възможности за упълномощаване на защитник и обезпечаване срещите насаме с него са уредени с разпоредбите на чл. 93 и 99 от НПК, както и с чл. 30, ал. 5 от Конституцията. В тази връзка българския законодател отчита основните линии на концепцията за осигуряване правото на защитник на обвиняемото лице.

Европейският съд за правата на човека приема, че задачите, с които е натоварен защитникът са многобройни, но наред с всичко останало, той трябва да съдейства за зачитане на правото на обвиняемия да не се самоуличава.^[41] Балансът между страните изисква обвинението в наказателното производство да се стреми да обоснове тезата си, без да прибягва до доказателства, получени чрез принуда или натиск, против волята на обвиняемия. Този баланс би могъл да бъде поддържан, ако ранният достъп до адвокат е част от процедурните гаранции, обезпечаването, на които следва да е задължителен предмет на контрол.

В тази връзка ЕСПЧ засяга и препоръките на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията, който многократно подчертава, че правото на задържания на достъп до правен съвет е основна гаранция срещу малтретиране.^[42] Особено важно е решението за даване на обяснения, в това число самопризнания на обвиняемия в наказателното производство, да е взето свободно и без каквато и да е външна намеса върху волята му.

Отчитайки посочените аргументи на ЕСПЧ не е случайна тенденцията, очертаваща сериозен брой дела, инициирани във връзка с доказано нарушаване доброволността при даване на самопризнания от обвиняемото лице. В голяма част от тях се установява, че в резултат на процесуални нарушения и при неосигуряване на посочените гаранции се използват признания, които са взети по незаконосъобразни средства, при категорично нарушаване правото на защита на обвиняемия. В много от случаите в процесуалната обстановка липсва участието на защитник, който да е гарант за осигуряването на справедлив наказателен процес. Не са редки подобни констатации на ЕСПЧ по делата срещу страната ни.[43]

В НПК участието на защитник не е поставено като самостоятелно и задължително изискване в процедурата по даване на самопризнания. Тълкувайки разпоредбите на чл. 55 от НПК, в съдебната практика се приема, че на национално равнище е установен основния принцип – участието на защитник при извършване на действия по разследване и процесуални действия с участието на обвиняемия зависи изцяло от волята на самия обвиняем. С това правило са надхвърлени минималните стандарти от директива 213/48/ЕС, които предписват случаите, в които може да участва защитник, съобразно стадия, фазата или вида на наказателното дело.[44] Това кореспондира с разпоредбата на чл. 6, т. 3 (с) от Европейската конвенция за защита правата на човека и аналогичната такава на чл. 14, т. 3, (d) от Международния пакт за граждански и политически права, в която се предписва, че всяко лице, обвинено в извършването на престъпление, има право “да се защитава лично и да ползва адвокат по свой избор”. В този смисъл отказа на участие на защитник, обаче следва да е недвусмислен и да не буди никакво съмнение, че действително е налице такъв. Така е ориентирана и националната съдебна практика. ^[45]

Съгласно директива 2013/48/ЕС задължителното назначаване на защитник, с известни условности, като например когато лицето е задържано, е предоставено в компетентността на националния законодател. В чл. 3, § 4 от директивата се изисква – независимо от разпоредбите на националното право относно задължителното присъствие на адвокат, във всяка национална уредба да се предвидят мерки, за да се гарантира, че всички задържани или обвиняеми са в състояние да упражнят ефективно правото си на достъп до адвокат, освен ако не са се отказали от това право.

През октомври 2016 г. Европейският парламент и Съветът приемат Директива 2016/1919 относно правната помощ за заподозрени и обвиняеми в рамките на наказателното производство и за искани за предаване лица в рамките на производството по европейска заповед за арест.[46] В съответствие с ЕКПЧ с директивата се въвежда минималното правило заподозрени и обвиняеми, които не разполагат с достатъчно средства, за да платят за помощ от адвокат, да имат право на правна помощ, когато интересът на правосъдието изисква това. С това отново се предоставя в компетентността на държавите членки да контролират целесъобразното предоставяне на служебна защита на обвиняеми и подсъдими лица по време на наказателното производство.

Налице са съдебни решения, в които ЕСПЧ разширява обхвата на задължителната защита, като констатира, че за да бъде правото на справедлив процес достатъчно практично и ефективно, достъпа до адвокат следва по правило да бъде осигурен от момента на първия разпит от полицията. Освен, разбира се, ако се докаже в светлината на конкретните обстоятелства по делото, наличието на наложителни причини за ограничаване на това право.^[47] Предвид специфичната обстановка по време на полицейско задържане се поставя изискването всяко лице има право да не свидетелства срещу себе си и да запази мълчание, както и да бъде подпомагано от адвокат всеки път, когато е разпитвано, като гаранция за обезпечаване справедлив процес.^[48] В този смисъл съдът приема, че в началото на полицейския разпит обвиняемият се сблъсква с фундаментална дилема, отнасяща се до защитата му, тъй като ако по време на разпита обвиняемият реши да наруши мълчанието си, той е изправен пред риска да навреди на защитата си, без непременно да избегне възможността да бъдат направени изводи против него.[49] Непоправимото накърняване на правото на защита на обвиняемото лице, в случая, е свързано с възможността при обясненията си той да направи самоуличаващи изявления, които в последствие да бъдат използвани, например, при изготвяне на обвинителния акт. Ето защо юриспруденцията на европейско равнище приема, че участието на защитник е гаранция и за формирането на свободен избор на обвиняемия да наруши или не своето мълчание.^[50]

Хипотезите на задължително участие на защитник в НПК са уредени, както в чл. 94, така и в няколко други разпоредби, като тези на чл. 70, ал. 2 чл. 372, ал. 2, чл. 381, ал. 1, чл. 384, ал. 2 и др. Част от нормите, предписващи задължително участие на защитник са приети именно във връзка с осигуряване съответствие с чл. 6, т. 3 (с) от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Такова например, е правилото на чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК за предоставяне на служебна защита, когато обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и нуждите на правосъдието изискват това. Този принцип съответства на вече посочения стандарт от директива 2016/1919, но не обезпечава посочените гаранции, изведени от практиката на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че още преди да се приеме правилото на чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК българският съд назначава защитници на подсъдими, които нямат средства да заплатят сами възнаграждението на адвоката. Основанието е прякото приложение на чл. 6, пар. 3, б. „с“ от ЕКПЧ вр. с чл. 5, ал. 4 от Конституцията.[51]

И макар в НПК да се покриват минималните стандарти относно правото на защита от адвокат, изведени в директивите 213/48/ЕС и 2016/1919, в редица решения на ЕСПЧ се отчита, че Република България следва да не пренебрегва значителната роля на защитника в наказателния процес. В този смисъл би могло да се обсъди въпроса за въвеждане на задължително участие на защитник в процедурата по даване на самопризнания.

В подкрепа ролята на задължителна защита в наказателния процес са интересни принципните становища в правната теория за ролята на защитника в наказателния процес. Неговото участие в наказателното производство се определя като най-ефективната гаранция и предпоставка за реалното използване от обвиняемия на неговите права, за максималното разгръщане на личната му защита и на защитната функция въобще. Участието на защитник във всяко процесуално следствено действие след като е повдигнато обвинението е от съществено значение и за осъществяване задачите на предварителното производство.^[52]

В т. 6 от Становище № (2013)16 на Консултативния съвет на европейските съдии относно отношенията между съдиите и адвокатите категорично се посочва, че рамките на своето професионално задължение да защитават правата и интересите на своите клиенти, адвокатите също трябва да играят основна роля в справедливото правораздаване. Параграф 6 от Коментара на Хартата на основните принципи на юридическата професия в Европа^[53] определя ролята на адвоката, независимо от това дали той защитава физическо лице, корпорация или държава, като на доверен съветник и представител на клиента, на професионалист, уважаван от трети страни, и на незаменим участник в справедливото правораздаване. Адвокатът, който вярно служи на интересите на своя клиент, защитава правата му. Наред с това той следва да изпълнява функциите на обществен защитник – дейността му да гарантира, че конфликтите се разрешават в съответствие с признатите принципи на гражданското, публичното или наказателното право. От тук и задължението му да подпомага развитието на закона, както и да защитава свободата, справедливостта и върховенството на закона.^[54]

Към момента на съставяне на настоящия анализ е в ход законодателна инициатива, която е насочена към приемане на още нормативни промени, насочени към пълното транспониране на правилата на директива 2013/48/ЕС. С проект на закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс[55] се предлагат изменения в набор от нормативни актове, в това число НПК. В тази връзка се предвижда създаване на нова ал. 2 на чл. 55 от НПК, с която на обвиняемия се предоставя обща информация, улесняваща избора му на защитник, както и изрично да му се посочва правото свободно да осъществява връзка със защитника си. Наред с това изрично се предвижда да бъде информиран за правото да се среща насаме с него, да получава съвети и друга правна помощ, включително преди започване и по време на провеждане на разпита и на всяко друго процесуално действие с участието на обвиняемия.[56] Забележима е волята на вносителите на законопроекта за очертаване съществената роля на защитника в наказателния процес.

В действащите разпоредби на НПК не е изрично предвидена гаранцията, че отказ от защитник от страна на обвиняемото лице следва да се допуска, само ако е доброволен и след като му е предоставена ясна и достатъчна писмена информация за последиците от него. Вместо това сега в чл. 96 от НПК съвсем общо и без посочените гаранции се предвижда, че обвиняемия може във всеки момент на производството да се откаже от защитник.[57] Именно към отстраняване на тази празнина с посочения законопроект се предлага допълването на чл. 96 от НПК, уреждаща отказа на обвиняемия от защитник и неговата замяна. Наред с това се предвижда задължението за органа на досъдебното производство да разясни последиците от отказа от защитник, да отрази обстоятелствата, при които обвиняемият се отказва от защитник в протокола от съответното процесуално действие или в отделен протокол.

В духа на посочените промени с проекта се предлагат изменения и в Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест, като се предвижда изменения в чл. 43 и чл. 58, като се създават нови разпоредби относно правото на издирваното лице да бъде уведомено, че има право да му бъде назначен защитник в държавата, издала Европейската заповед за арест.

Любопитна е и предлаганата с проекта промяна на чл. 72, ал. 5 от ЗМВР, уреждаща правото на задържания да направи отказ от защитник. Предвижда се задължителното информиране за последиците от отказа от защитник, както и за правото му да откаже да дава обяснения, в случаите когато задържан на основание наличие на данни, че е извършил престъпление. С това предложение права, характерни за наказателния процес, се предоставят и на задържани лица, които все още не са придобили качеството на обвиняем. Безспорно резонна законодателна инициатива, тъй като директива 2013/48/ЕС е насочена да установи процесуални права на широк кръг от участници в наказателното производство. Така съгласно чл. 2, § 1 от директивата се посочва, че установява набор от процесуални права, с които да бъдат снабдени заподозрени или обвиняеми лица в наказателно производство, независимо дали са задържани или не. Директивата следва да намери приложение и за лица, по отношение на които е започнало производство по европейска заповед за арест (арг. чл. 2, § 2).[58]

Наред с горното директива се прилага и по отношение на лица, които не са заподозрени или обвиняеми и които в хода на разпита от полицията или от друг правоохранителен орган се превръщат в заподозрени или обвиняеми. По тази причина в съображенията от уводната част на директивата (т. 21) се посочва, че когато лице, което не е заподозрян или обвиняем, например свидетел, се превръща в заподозрян или обвиняем, то следва да бъде защитено срещу това да дава показания срещу себе си и следва да има право да запази мълчание.

Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР предполага момент, в който задържания все още не е придобил процесуално качество на обвиняем по смисъла на НПК.[59] Ето защо с предлаганата промяна в ЗМВР се обезпечава правото на защита на лицето в един предходен момент, още преди да се повдигне официално обвинение срещу него, което отговаря на основната концепция, възприета с посочената директива.

Цветомир Панчев

[1] Работата е класирана на трето място в конкурса за научен доклад „Европейският контекст на съвременните правни проблеми“, организиран от Фондация за развитие на търговското право

[2] Относно прякото действие на международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, като част от вътрешното й право, вж. мотивите към определение № 1 от 21.03.1997 г. по н. д. № 1/1997 г., ОСНК на ВКС.

[3] По-общо по темата вж.: R. Bernhardt, “Thoughts on the interpretation of human rights treaties”, F. Matscher, “Methods of interpretation of the Convention”.

[4] Така R. Ryssdal, “Rudolf Bernhardt at the European Court of Human Rights”, F.G. Jacobs, The European Convention on Human Rights, Oxford: Clarendon Press, 1975 г., стр. 17-19.

[5] Така Кайер, М., Обща доктрина развита от Европейския съд по правата на човека, Проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондация “Български адвокати за правата на човека” в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г., източник: http://blhr.org

[6] Вж. в този смисъл решение на ECПЧ, 18 юни 1971 г., (De Wilde, Ooms and Versyp v. Belgium), решение на ЕСПЧ, 15 ноември 1996 г., (Ahmet Sadik – Greece).

[7] Вж. повече за косвената връзка между правото на европейския съюз и националния правопорядък Семов, Ат. Приложимост на правото на ЕС по наказателни дела. Способи за определяне на „реална връзка“ с правото на ЕС, Сборник доклади  от конференция „Наказателно правораздаване – традиции и перспективи“, УИ Св. Климент Охридски, 2018.

[8] Пак там. Авторът дава пример за косвеното въздействие на ПЕС при наказателното право. При изработването на национално равнище наказателноправните норми не се обхванати от каквато и да е било хармонизация с ПЕС. С влизането в сила на съответната съюзна уредба, някои от националните норми се оказват свързани със съюзните норми и като такива се превръщат в годно правно средство за осигуряване на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза.

[9] Така Екимджиев, М., Решението на Европейския съд по правата на човека по делото Константин Бочев и нуждата от промени Наказателно-процесуалния кодекс, сп. Адвокатски преглед, 2009, бр. 10-11.

[10] Относно значението на тълкувателната дейност на ЕСПЧ върху българската правна система вж. Кръстева, Здр. Цит. съч. с. 19 и сл.

[11] Вж. Макбрайд, Дж., Права на човека и наказателният процес – Практиката на Европейския съд по правата на човека, БАПЧ, 2012, с.13 и сл.

[12] Така Кайер, М., Обща доктрина развита от Европейския съд ……………..

[13] Така Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия, Сиби, 2010, с. 40.

[14] Така Кръстева, Здр. Разследването на престъпления съгласно Европейската конвенция за правата на човека, Сиби, 2015, с. 16.

[15] Разбира се не ролята на конвенцията не бива да се абсолютизира. Тя е договор по правата на човека и трябва да вземе пред вид и относимите правила на международното право. Доколкото е възможно Конвенцията следва да се тълкува в съгласие с други правила на международното право, на което тя е част, включително и с онези, свързани с предоставянето на държавен имунитет (в този смисъл вж. Решението по делото Loizidou v. Turkey от 18 декември 1996 г., Reports 1996-VI, § 43).

[16] Пак там, с.14.

[17] ЕСПЧ, 6 септември 1978, Tyrer – United Kingdom.

[18] В този смисъл вж. Семов, цит. съч., с. 143 и сл.

[19] Решение на СЕО от 13 септември 2005 по дело 176/03.

[20]  ОВ C 12, 15.01.2001 г.

[21] Вж. т. 4 от преамбюла на директива 2010/64/ЕС на ЕП и на Съвета.

[22] Вж. Макбрайд, Дж., Права на човека и наказателният процес – Практиката на Европейския съд по правата на човека, БАПЧ, 2012.

[23] OB C 295, 04.12.2009 г.

[24] OB C 115, 04.05.2010 г.

[25] OB L 280, 26.10.2010 г.

[26] Под термина „причини за обвинението“ конвенцията има предвид фактите по делото, които обвинението твърди, че е осъществило дадено лице, а под „характер на обвинението“ – правната квалификация на неговите действия.(Така Панова, П. Член 6 – основни понятия-съдържание и обхват. Пряка приложимост по наказателни дела, наличен на http://humanrights.bg/Contents/Item/Display/7593).

[27] Така Р-579-2012-II.

[28] Вж. решение от 28.11.1978 г. по делото Люедеке, Белкасем и Коч против Германия (Luedicke, Belkacem and Koc v. Germany), решение от 18.12.1989 г. по делото Камасински против Австрия (Kamasinski v. Austria).

[29] В доклада е отбелязано, че е особено важно опростяването на наказателните производства и намаляването на формализма, както и изпълнението на препоръките на практикуващите юристи.

[30] Обн. ДВ, бр. 32/2010 г.

[31] Вж. Маринова, Г. Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 година относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство и транспонирането ѝ в българското законодателство, сп. Норма, 2014, № 4.

[32] Вж. Чинова, М. Досъдебното производство по НПК. Теория и практика, Сиела, 2013, с. 121-124.

[33] Пак там, с.122.

[34] Цит. съч. Маринова ……..

[35] Вж. Захарова, Г. Прилагане на директива 2010/64/ЕС от 20.10.2010 г. на ЕП и на Съвета относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство от българските съдилища, Сборник доклади  от конференция „Наказателно правораздаване – традиции и перспективи“, УИ Св. Климент Охридски, 2018.

[36] Пак там.

[37] Обн. ДВ. бр. 46 от 2005 г.

[38] OB L 294, 06.11.2013 г.

[39] Вж. Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 2 и 3.

[40] Така Кръстева, Здр. Разследването на престъпления съгласно Европейската конвенция за правата на човека, Сиби, 2015, с. 167.

[41] Вж. в този смисъл мотивите на ЕСПЧ към решенията по делата Salduz v. Turkey [GC], 36391/02, 27 ноември 2008 г., Yaremenko v. Ukraine, 32092/02, 12 юни 2008 год.

[42] За нарушаване на забраната за самоуличаване се приема не само физическата принуда, но и психическото въздействие върху обвиняемия с цел получаване на неговите самопризнания. Така например, в решението по делото Allan v. The United Kingdom, 48539/99, 5 ноември 2002 г. съдът приел, че информацията, получена чрез психологически натиск, нарушил „доброволността” на признанията, може да се разглежда като придобита против волята на жалбоподателя и нейното използване в съдебния процес е нарушило правото му да запази мълчание и да не се самоуличава в извършването на престъпление.

[43] Вж. например делото Мюмюн срещу България, № 67258/13, 03.11.2015 г.

[44] Така Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 2, с. 1-10.

[45] Така Р-286-2011-II, Р-318-2009-I.

[46] ОВ L 297, 4.11.2016 г.

[47] Така Sladuz v. Turkey no. 36391/96, ECHR 2008.

[48] Така Navone and Others v. Monaco, nos. 62880/11, 24.10.2013.

[49] Така John Murray v. The United Kingdom, 18731/91, 08.02.1996 год.

[50] Така Stojkovic v. France no. 25303/08, 27.10.2011.

[51] Указания за прилагането на този ред се съдържа в Р-479-1996 на ВС.

[52] В този смисъл, Трендафилова, Ек. Промените в НПК от 1999 г.: теоретически положения, законодателни решения, тенденции, Сиела, 2000, с. 69.

[53] Приет на пленарната сесия на ССВЕ на 11.05.2007 г.

[54] В този смисъл са мотивите към Делото „Морис срещу Франция”, Правата и задълженията на адвоката в практиката на ЕСПЧ, Сиби, 2015, с. 22-24.

[55] Изготвен в министерство на правосъдието и публикуван в Портала за обществени консултации на 02.05.2018 г.

[56] Както се подчертава в мотивите към посочения проект и към настоящия момент в чл. 99 от НПК се предвидено правото на защитника да се среща насаме с обвиняемия, но същото не е изрично предвидено като право на обвиняемия.

[57] Още за критичните бележки на разпоредбата на чл. 96 от НПК Вж. Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 3, с. 55.

[58] Спрямо тази категория граждани директивата въвежда термина “издирваните лица”. Правата на тези лица в производството по тяхното предаване са регламентирани основно в Рамково решение 2002/584/ПВР относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки.

[59] В действащия НПК не е въведена процесуалната фигура на заподозряно лице.