Abstract: The report introduces an analysis of Roadmap for strengthening the procedural rights of suspected or accused persons in criminal proceedings and analyzes their transposition into Bulgarian legislation. Research has been conducted whether the provisions of Bulgarian legislation are implemented consistently with those of the European convention on human rights and as developed by case-law of the European Court of Human Rights. It also contains several proposals for improvement of the legislation which have been formulated and substantiated.

2.2. Задължителна защита на обвиняемия в наказателното производство[1]

За предприемане на мерки В, Г и Д от Пътната карта Европейския парламент и Съвета приемат Директива 2013/48/ЕС относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода за задържането.[2] Както се посочва в уводната й част, директивата отчита правата, заложени в Хартата на основните права на Европейския съюз и по-специално тези, предвидени в чл. 4, 6, 7, 47 и 48, както и тези по чл. 3, 5, 6 и 48 от ЕКПЧ. Тълкувайки посочените разпоредби на европейската конвенция, ЕСПЧ вече е приел в практиката си стандарта, че за да се обезпечи правото на справедлив наказателен процес на обвиняемия, той следва да може да получи всички услуги, които са конкретно свързани с правната помощ.

В правната доктрина са правени редица изследвания, които подкрепят извода, че нормите на действащия НПК отговарят на стандартите, предписани в директивата.[3] В процесуалния ни кодекс са предвидени гаранциите, уредени в директивата относно: началният момент, от който се допуска участието на защитник; достъпа му до доказателствата по делото; участието му в процесуално следствените действия, които се извършват с обвиняемото лице и т.н.

Независимо от горното следва да се съобрази и общото правило, намерило израз в мотивите към посочената директива –  държавите членки да могат да разширят правата, установени в директивата, именно с цел осигуряване на по-висока защита. В тази връзка степента на защита никога не следва да пада под стандартите, определени в ЕКПЧ и изведени в практиката на ЕСПЧ. Внимателният анализ на практиката на съда относно ролята на защитника в наказателното производство, като гарант за защита правата на обвиняемия, е достатъчно богата и обоснована. По този повод ЕСПЧ успява да формира и мотивира три процесуални гаранции, за чието спазване извършва проверка във всяко дело, което се развива пред него. Те са насочени към обезпечаване правото на справедлив наказателен процес по чл. 6 от ЕКПЧ за всяко лице, което е привлечено към наказателна отговорност и могат да бъдат обобщени по следния начин: участие на защитник; информиран и разумен отказ от защитник и качеството на защитата, оказана му от адвоката.^[4] Може да се отбележи, че гаранциите за достатъчно възможности за упълномощаване на защитник и обезпечаване срещите насаме с него са уредени с разпоредбите на чл. 93 и 99 от НПК, както и с чл. 30, ал. 5 от Конституцията. В тази връзка българския законодател отчита основните линии на концепцията за осигуряване правото на защитник на обвиняемото лице.

Европейският съд за правата на човека приема, че задачите, с които е натоварен защитника са многобройни, но наред с всичко останало, той трябва да съдейства за зачитане на правото на обвиняемия да не се самоуличава.^[5] Балансът между страните изисква обвинението в наказателното производство да се стреми да обоснове тезата си, без да прибягва до доказателства, получени чрез принуда или натиск, против волята на обвиняемия. Този баланс би могъл да бъде поддържан, ако ранният достъп до адвокат е част от процедурните гаранции, обезпечаването, на които следва да е задължителен предмет на контрол.

В тази връзка ЕСПЧ засяга и препоръките на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията, който многократно подчертава, че правото на задържания на достъп до правен съвет е основна гаранция срещу малтретиране.^[6] Особено важно е решението за даване на обяснения, в това число самопризнания на обвиняемия в наказателното производство, да е взето свободно и без каквато и да е външна намеса върху волята му.

Отчитайки посочените аргументи на ЕСПЧ не е случайна тенденцията, очертаваща сериозен брой дела, инициирани във връзка с доказано нарушаване доброволността при даване на самопризнания от обвиняемото лице. В голяма част от тях се установява, че в резултат на процесуални нарушения и при неосигуряване на посочените гаранции се използват признания, които са взети по незаконосъобразни средства, при категорично нарушаване правото на защита на обвиняемия. В много от случаите в процесуалната обстановка липсва участието на защитник, който да е гарант за осигуряването на справедлив наказателен процес. Не са редки подобни констатации на ЕСПЧ по делата срещу страната ни.[7]

В НПК участието на защитник не е поставено като самостоятелно и задължително изискване в процедурата по даване на самопризнания. Тълкувайки разпоредбите на чл. 55 от НПК, в съдебната практика се приема, че на национално равнище е установен основния принцип – участието на защитник при извършване на действия по разследване и процесуални действия с участието на обвиняемия зависи изцяло от волята на самия обвиняем. С това правило са надхвърлени минималните стандарти от директива 213/48/ЕС, които предписват случаите, в които може да участва защитник, съобразно стадия, фазата или вида на наказателното дело.[8] Това кореспондира с разпоредбата на чл. 6, т. 3 (с) от Европейската конвенция за защита правата на човека и аналогичната такава на чл. 14, т. 3, (d) от Международния пакт за граждански и политически права, в която се предписва, че всяко лице, обвинено в извършването на престъпление, има право “да се защитава лично и да ползва адвокат по свой избор”. В този смисъл отказа на участие на защитник, обаче следва да е недвусмислен и да не буди никакво съмнение, че действително е налице такъв. Така е ориентирана и националната съдебна практика. ^[9]

Съгласно директива 2013/48/ЕС задължителното назначаване на защитник, с известни условности, като например когато лицето е задържано, е предоставено в компетентността на националния законодател. В чл. 3, § 4 от директивата се изисква – независимо от разпоредбите на националното право относно задължителното присъствие на адвокат, във всяка национална уредба да се предвидят мерки, за да се гарантира, че всички задържани или обвиняеми са в състояние да упражнят ефективно правото си на достъп до адвокат, освен ако не са се отказали от това право.

През октомври 2016 г. Европейският парламент и Съветът приемат Директива 2016/1919 относно правната помощ за заподозрени и обвиняеми в рамките на наказателното производство и за искани за предаване лица в рамките на производството по европейска заповед за арест.[10] В съответствие с ЕКПЧ с директивата се въвежда минималното правило заподозрени и обвиняеми, които не разполагат с достатъчно средства, за да платят за помощ от адвокат, да имат право на правна помощ, когато интересът на правосъдието изисква това. С това отново се предоставя в компетентността на държавите членки да контролират целесъобразното предоставяне на служебна защита на обвиняеми и подсъдими лица по време на наказателното производство.

Налице са съдебни решения, в които ЕСПЧ разширява обхвата на задължителната защита, като констатира, че за да бъде правото на справедлив процес достатъчно практично и ефективно, достъпа до адвокат следва по правило да бъде осигурен от момента на първия разпит от полицията. Освен, разбира се, ако се докаже в светлината на конкретните обстоятелства по делото, наличието на наложителни причини за ограничаване на това право.^[11] Предвид специфичната обстановка по време на полицейско задържане се поставя изискването всяко лице има право да не свидетелства срещу себе си и да запази мълчание, както и да бъде подпомагано от адвокат всеки път, когато е разпитвано, като гаранция за обезпечаване справедлив процес.^[12] В този смисъл съдът приема, че в началото на полицейския разпит обвиняемият се сблъсква с фундаментална дилема, отнасяща се до защитата му, тъй като ако по време на разпита обвиняемият реши да наруши мълчанието си, той е изправен пред риска да навреди на защитата си, без непременно да избегне възможността да бъдат направени изводи против него.[13] Непоправимото накърняване на правото на защита на обвиняемото лице, в случая, е свързано с възможността при обясненията си той да направи самоуличаващи изявления, които в последствие да бъдат използвани, например, при изготвяне на обвинителния акт. Ето защо юриспруденцията на европейско равнище приема, че участието на защитник е гаранция и за формирането на свободен избор на обвиняемия да наруши или не своето мълчание.^[14]

Хипотезите на задължително участие на защитник в НПК са уредени, както в чл. 94, така и в няколко други разпоредби, като тези на чл. 70, ал. 2 чл. 372, ал. 2, чл. 381, ал. 1, чл. 384, ал. 2 и др. Част от нормите, предписващи задължително участие на защитник са приети именно във връзка с осигуряване съответствие с чл. 6, т. 3 (с) от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Такова например, е правилото на чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК за предоставяне на служебна защита, когато обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и нуждите на правосъдието изискват това. Този принцип съответства на вече посочения стандарт от директива 2016/1919, но не обезпечава посочените гаранции, изведени от практиката на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че още преди да се приеме правилото на чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК българският съд назначава защитници на подсъдими, които нямат средства да заплатят сами възнаграждението на адвоката. Основанието е прякото приложение на чл. 6, пар. 3, б. „с“ от ЕКПЧ вр. с чл. 5, ал. 4 от Конституцията.[15]

И макар в НПК да се покриват минималните стандарти относно правото на защита от адвокат, изведени в директивите 213/48/ЕС и 2016/1919, в редица решения на ЕСПЧ се отчита, че Република България следва да не пренебрегва значителната роля на защитника в наказателния процес. В този смисъл би могло да се обсъди въпроса за въвеждане на задължително участие на защитник в процедурата по даване на самопризнания.

В подкрепа ролята на задължителна защита в наказателния процес са интересни принципните становища в правната теория за ролята на защитника в наказателния процес. Неговото участие в наказателното производство се определя като най-ефективната гаранция и предпоставка за реалното използване от обвиняемия на неговите права, за максималното разгръщане на личната му защита и на защитната функция въобще. Участието на защитник във всяко процесуално следствено действие след като е повдигнато обвинението е от съществено значение и за осъществяване задачите на предварителното производство.^[16]

В т. 6 от Становище № (2013)16 на Консултативния съвет на европейските съдии относно отношенията между съдиите и адвокатите категорично се посочва, че рамките на своето професионално задължение да защитават правата и интересите на своите клиенти, адвокатите също трябва да играят основна роля в справедливото правораздаване. Параграф 6 от Коментара на Хартата на основните принципи на юридическата професия в Европа^[17] определя ролята на адвоката, независимо от това дали той защитава физическо лице, корпорация или държава, като на доверен съветник и представител на клиента, на професионалист, уважаван от трети страни, и на незаменим участник в справедливото правораздаване. Адвокатът, който вярно служи на интересите на своя клиент, защитава правата му. Наред с това той следва да изпълнява функциите на обществен защитник – дейността му да гарантира, че конфликтите се разрешават в съответствие с признатите принципи на гражданското, публичното или наказателното право. От тук и задължението му да подпомага развитието на закона, както и да защитава свободата, справедливостта и върховенството на закона.^[18]

Към момента на съставяне на настоящия анализ е в ход законодателна инициатива, която е насочена към приемане на още нормативни промени, насочени към пълното транспониране на правилата на директива 2013/48/ЕС. С проект на закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс[19] се предлагат изменения в набор от нормативни актове, в това число НПК. В тази връзка се предвижда създаване на нова ал. 2 на чл. 55 от НПК, с която на обвиняемия се предоставя обща информация, улесняваща избора му на защитник, както и изрично да му се посочва правото свободно да осъществява връзка със защитника си. Наред с това изрично се предвижда да бъде информиран за правото да се среща насаме с него, да получава съвети и друга правна помощ, включително преди започване и по време на провеждане на разпита и на всяко друго процесуално действие с участието на обвиняемия.[20] Забележима е волята на вносителите на законопроекта за очертаване съществената роля на защитника в наказателния процес.

В действащите разпоредби на НПК не е изрично предвидена гаранцията, че отказ от защитник от страна на обвиняемото лице следва да се допуска, само ако е доброволен и след като му е предоставена ясна и достатъчна писмена информация за последиците от него. Вместо това сега в чл. 96 от НПК съвсем общо и без посочените гаранции се предвижда, че обвиняемия може във всеки момент на производството да се откаже от защитник.[21] Именно към отстраняване на тази празнина с посочения законопроект се предлага допълването на чл. 96 от НПК, уреждаща отказа на обвиняемия от защитник и неговата замяна. Наред с това се предвижда задължението за органа на досъдебното производство да разясни последиците от отказа от защитник, да отрази обстоятелствата, при които обвиняемият се отказва от защитник в протокола от съответното процесуално действие или в отделен протокол.

В духа на посочените промени с проекта се предлагат изменения и в Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест, като се предвижда изменения в чл. 43 и чл. 58, като се създават нови разпоредби относно правото на издирваното лице да бъде уведомено, че има право да му бъде назначен защитник в държавата, издала Европейската заповед за арест.

Любопитна е и предлаганата с проекта промяна на чл. 72, ал. 5 от ЗМВР, уреждаща правото на задържания да направи отказ от защитник. Предвижда се задължителното информиране за последиците от отказа от защитник, както и за правото му да откаже да дава обяснения, в случаите когато задържан на основание наличие на данни, че е извършил престъпление. С това предложение права, характерни за наказателния процес, се предоставят и на задържани лица, които все още не са придобили качеството на обвиняем. Безспорно резонна законодателна инициатива, тъй като директива 2013/48/ЕС е насочена да установи процесуални права на широк кръг от участници в наказателното производство. Така съгласно чл. 2, § 1 от директивата се посочва, че установява набор от процесуални права, с които да бъдат снабдени заподозрени или обвиняеми лица в наказателно производство, независимо дали са задържани или не. Директивата следва да намери приложение и за лица, по отношение на които е започнало производство по европейска заповед за арест (арг. чл. 2, § 2).[22]

Наред с горното директива се прилага и по отношение на лица, които не са заподозрени или обвиняеми и които в хода на разпита от полицията или от друг правоохранителен орган се превръщат в заподозрени или обвиняеми. По тази причина в съображенията от уводната част на директивата (т. 21) се посочва, че когато лице, което не е заподозрян или обвиняем, например свидетел, се превръща в заподозрян или обвиняем, то следва да бъде защитено срещу това да дава показания срещу себе си и следва да има право да запази мълчание.

Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР предполага момент, в който задържания все още не е придобил процесуално качество на обвиняем по смисъла на НПК.[23] Ето защо с предлаганата промяна в ЗМВР се обезпечава правото на защита на лицето в един предходен момент, още преди да се повдигне официално обвинение срещу него, което отговаря на основната концепция, възприета с посочената директива.

2.3. Правото на информация на обвиняемия в наказателното производство

Общи минимални правила по мярка Б (относно правото на информация за правата и информация за повдигнатите обвинения) от Пътната карта са регламентирани в Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012 год. за правото на информация в наказателното производство, в сила за Република България и останалите държави членки от 26.06.2012 год.[1] С нея се предвиждат общи стандарти в областта на информацията, свързана с процесуалните права и обвинението, която следва да се предоставя на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление. В чл. 3 от директивата се изисква държавите-членки да гарантират най-малко следните права на заподозрените лица и обвиняемите: правото на достъп до адвокат; правото на безплатна правна консултация и условията за нейното получаване; правото на информация относно обвинението; правото на устен и писмен превод, както и правото да запазят мълчание. В чл. 6 от директивата са регламентирани гаранциите за обезпечаване правото на информация относно повдигнатото обвинение и процедурата по нейното предоставяне.

Наред с това директивата поставя и изискването тази информация да се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени, респ. обвиняеми, в уязвимо положение.

Принципните положения, предвидени в директивата в основната си част са уредени в актуалните разпоредби на НПК като съответни процесуални права, с които разполагат на обвиняемите лица. Като примери могат да бъдат посочени разпоредбите на чл. 55 (общите права на обвиняемия), чл. 91 (право на защитник), чл. 94 (случаите на задължителна защита), чл. 97 (началния момент на встъпване на защитника), чл. 219, ал. 4 (правото на запознаване с постановлението за привличане на обвиняем), чл. 287, ал. 3 (правото за запознаване с измененото обвинение) и т.н. Въпреки това могат да се отправят критични бележки относно липсата на разпоредби в нормативната ни уредба, които да уреждат някой от гаранциите, предвидени в директивата.

В чл. 4 от директивата се предвижда задължението – държавите членки да гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите получават декларация за правата, с които разполагат в хода на наказателното производство. С цел подпомагане държавите членки при изработването на тази декларация, като приложение към директивата е посочен примерен образец. Възприемането на практиката за предоставяне на такава декларация в българския наказателен процес все още не е установена. В правната теория е анализирана тази законова празнина, като се приема, че от части гаранцията на чл. 4 от директивата косвено е възприета с изискването на чл. 15, ал. 3 от НПК, превърнало се в основен принцип в българския наказателен процес, съгласно което съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да разяснят процесуалните права на обвиняемия.[2] Въпреки това, с оглед спазване изискванията на юридическата прецизност, се налага гаранциите по чл. 4 от директивата да бъдат регламентирани в НПК по категоричен и изричен начин.

Нужни за нормативни промени, с които изрично да се въведе правилото за информиране на обвиняемия с основните му процесуални права, когато е задържан от прокурора до 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 от НПК, с оглед довеждането му пред съда при направено искане за задържане под стража. В тази връзка в правната теория вече е критикувана липсата на регламентация постановлението на прокурора за задържането да се връчва на обвиняемия, което задължително да съдържа правата на лицето.[3] Не е предвидено изричното информиране на обвиняемия за правата му и при задържането под стража от съответния съдебен орган, като не са уредени правила за връчване на препис от определението за задържането под стража.[4]

Критика може да се отправи и относно липсата на съответствие на Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест, с възприетите с директивата правила. Синхронизирането на закона с установените европейски стандарти в тази сфера е от изключителна важност и от гледна точка на обстоятелството, че признаването и изпълнението на европейската заповед за арест е една от първите реализации на принципа на взаимно признаване по пътя на хармонизация на отделните законодателства в наказателноправната сфера.[5]

Както вече беше посочено, с приемането на  Стокхолмската програма, Европейската комисия е призована да разгледа допълнителни елементи на минималните процесуални права на заподозрените и обвиняемите, както и да направи оценка на необходимостта от разглеждане на други въпроси, като например презумпцията за невиновност, за да се насърчи по-доброто сътрудничество в тази област. В резултат на това е приета Директива 2016/343 относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство,[6] с което се въведе четвъртата от серия мерки, които определят минимални правила за процесуални права на обвиняемите лица в целия ЕС, в съответствие с Пътната карта от 2009 г. В съображенията за приемането на директивата се подчертава, че правото да се запази мълчание представлява важен аспект от презумпцията за невиновност и следва да служи като защита от самоуличаване. Ето защо в чл. 7 от нея се регламентира, че държавите членки трябва да гарантират на заподозрените и обвиняемите посочените права.

Още по-любопитна е разпоредбата на чл. 10 параграф 2 от Директива 2016/343/ЕС, съгласно която, държавите членки трябва да гарантират, че при оценката на обясненията, дадени от заподозрени или обвиняеми, получени в нарушение на правото на тези лица да запазят мълчание, или на правото им да не се самоуличават, се зачита правото на защита и справедливостта на производството.

Съпоставянето на въведените с директивата стандарти с националната ни правна уредба дава основание да се смята, че и тук българският законодател в основни линии е транспонирал  задължителните стандарти, установени в директивата. Така например изискването да се гарантира правото на обвиняемия да запази мълчание от директивата е установено още с разпоредбата на чл. 55 ал. 1 на НПК,[7] с въвеждането на която за пръв път в българската наказателнопроцесуална уредба се регламентира правото на обвиняемия да откаже да дава обяснения.

Заедно с правото на мълчание, развито още в чл. 3 от Директива 2012/13/ЕС, като част от комплекса от права, с които следва да е запознато всяко обвиняемо лице, трябва да се съобрази, че с Директива 2016/343/ЕС, се въвежда едно ново право на обвиняемия – това бъде информиран, че има право да не се самоуличава. Това право е свързано със зачитането на волята му да запази мълчание и предполага по-специално, че обвинението по наказателно дело трябва да докаже вината, без да прибягва до доказателства, получени с незаконосъобразни методи и способи, при нарушаване правото на защита обвиняемия.

Горното не означава, че в случая мълчанието и не самоуличаването се припокриват напълно по съдържание. Изводът за наличие на различие между тях се подкрепя при граматическото и логическо тълкуване на текста на директивата. Така например в мотивите към преамбюла, довели до приемане на директивата, правото да се запази мълчание и правото на лицата да не се самоуличават са уредени в две отделни точки – съответно 24 и 25, като и за двете поотделно се посочва, че представляват важни аспекти от презумпцията за невиновност. В т. 31 от увода на директивата се предписва на държавите членки да обмислят възможността да се гарантира, че когато на заподозрения или обвиняемия се предоставя информация за правата, посочени в член 3 от Директива 2012/13/ЕС, той също така получава информация относно правото да не се самоуличава. Пак в същия смисъл може да се посочи, че с Директива 2016/343/ЕС се препоръчва в декларацията за правата, с които разполагат заподозрени или обвиняеми лица в наказателното производство,[8] изрично да се посочва информация за правото им да не се самоуличават. От тук следва извода, че законодателят ясно разграничава правото на мълчание от това за не самоуличаване.

Същността на самопризнанието предполага, че същото може да бъде предоставено единствено с обяснения от страна на обвиняемия, т.е. по своя характер то представлява вид обяснение. Възможно е обвиняемият да даде обяснения, които не съдържат данни за самопризнание. В този смисъл при спазване процесуалните правила, регламентирани в НПК, той ще е предупреден за комплекса от права по чл. 55 от кодекса, в това число, че може да запази мълчание, но остава неуредено задължението за разясняване на правото му да не се самоуличава.

Интересно за настоящия анализ е и правилото регламентирано в чл. 7 § 4 от Директивата, според което държавите членки могат да позволят на своите съдебни органи да вземат предвид оказаното съдействие от страна на заподозрения и обвиняемия, когато определят неговото наказание. В действащата национална нормативна уредба няма предвидено изрично подобно правило за доказателствената тежест на обясненията на обвиняемия, в това число тези, с които прави самопризнания, като смегчаващи отговорността обстоятелства. Въпреки това правосъдните органи са уловили тази логическа линия, заложена в директивата като в редица съдебни решения се приема, че признанието може да се отчете като смекчаващо обстоятелство по смисъла на чл. 54 и 55 НК, ако отразява критична оценка и разкаяние, а отказът да се направи признание, на свой ред, не е основание за отегчаване наказателната отговорност на подсъдимия.[9]

III. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Настоящият доклад, без да претендира за изчерпателност, акцентира върху ЕКПЧ и комплекса от директиви, с които се установяват минимални стандарти за обезпечаване правото на справедлив наказателен процес и в частност гарантиране на правото на защита на обвиняемите и подсъдими лица, както и тяхното възприемане в българския правен ред.

Въз основа на изложеното може да се заключи, че в основната си част законодателят успява успешно да отрази в националната нормативна база основните гаранции за справедлив наказателен процес, на всяко лице, което е привлечено към наказателна отговорност.

Отчитат се случаи, при които българската юриспруденция успява да възприеме духа на европейските принципи преди още да са приети, под формата на изрични нормативни промени, у нас.

Не липсват обаче и предизвикателства пред родното нормотворчество, тъй като отделни аспекти от правото на защита на обвиняемия, все още не са намерили изрична правна регламентация на национално равнище.

Направените констатации в настоящия анализ са ясна индикация, за нуждата от иницииране на процедури за обсъждане и приемане на адекватни нормативни промени, като обоснованите идеи за бъдеща законодателна инициатива са примерни, което е предпоставка за тяхното доразвиване и прецизиране.

Цветомир Панчев

Библиография:

1. Janis, M., A. Bradley European Human Rights Law Text and Materials. Oxford: OUP, 2008.
2. Wu, W. Interrogational fairness under the European convention on human rights. – International Journal of Law, Crime and Justice, 2011, No. 39.1;
3. Делото „Морис срещу Франция”, Правата и задълженията на адвоката в практиката на ЕСПЧ. С.: Сиби, 2015;
4. Екимджиев, М., Решението на Европейския съд по правата на човека по делото Константин Бочев и нуждата от промени Наказателно-процесуалния кодекс, сп. Адвокатски преглед, 2009, бр. 10-11;
5. Кръстева, Здр. Разследването на престъпления съгласно Европейската конвенция за правата на човека. С.: Сиби, 2015;
6. Макбрайд, Дж., Права на човека и наказателният процес – Практиката на Европейския съд по правата на човека. С.: БАПЧ, 2012;
7. Маринова, Г. Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 година относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство и транспонирането в българското законодателство, сп. Норма, 2014, бр. 4;
8. Сборник доклади от конференция „Наказателно правораздаване – традиции и перспективи“, УИ Св. Климент Охридски, 2018.
9. Семов, Aт. Съдебната система на Европейския съюз и САЩ. С.: Институт по Европейско право, 2007;
10. Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия. С.: Сиби, 2010;
11. Трендафилова, Ек. Защитникът в наказателния процес на Република България. С.: Софи-Р, 1992;
12. Трендафилова, Ек. Промените в НПК от 1999 г.: теоретически положения, законодателни решения, тенденции. С.: Сиела, 2000;
13. Чинова, М. Досъдебното производство по НПК. Теория и практика. С.: Сиела, 2013;
14. Чинова, М. За България влезе в сила нова директива относно правото на информация в наказателното производство, сп. Норма, 2012, бр. 9;
15. Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 2 и 3;

[1] OB L 142, 01.06.2012 г.

[2] Вж. Чинова, М. За България влезе в сила нова директива относно правото на информация в наказателното производство, сп. Норма, 2012, № 9.

[3] Пак там.

[4] Съобр. чл. 55, ал. 3, изр. 2 от НПК, съгласно което на обвиняем, който не владее български език се предоставя писмен превод на определението на съда, с кето спрямо него се взема мярка за неотклонение.

[5] В този смисъл вж. Семов, цит. съч.

[6] OB L 65, 11.03.2016 г.

[7] Обн. с ДВ, бр. 86 от 2005 г.

[8] На осн. чл. 4 от директивата държавите членки следва да гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите, които са арестувани или задържани, се предоставя незабавно писмена декларация за правата в наказателното производство, които имат в това процесуално качество.

[9] Вж. Р-170-2008-ІІІ н. о. на ВКС, Р-324-2009-ІІІ н. о. на ВКС.

[1] Работата е класирана на трето място в конкурса за научен доклад „Европейският контекст на съвременните правни проблеми“, организиран от Фондация за развитие на търговското право

[2] OB L 294, 06.11.2013 г.

[3] Вж. Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 2 и 3.

[4] Така Кръстева, Здр. Разследването на престъпления съгласно Европейската конвенция за правата на човека, Сиби, 2015, с. 167.

[5] Вж. в този смисъл мотивите на ЕСПЧ към решенията по делата Salduz v. Turkey [GC], 36391/02, 27 ноември 2008 г., Yaremenko v. Ukraine, 32092/02, 12 юни 2008 год.

[6] За нарушаване на забраната за самоуличаване се приема не само физическата принуда, но и психическото въздействие върху обвиняемия с цел получаване на неговите самопризнания. Така например, в решението по делото Allan v. The United Kingdom, 48539/99, 5 ноември 2002 г. съдът приел, че информацията, получена чрез психологически натиск, нарушил „доброволността” на признанията, може да се разглежда като придобита против волята на жалбоподателя и нейното използване в съдебния процес е нарушило правото му да запази мълчание и да не се самоуличава в извършването на престъпление.

[7] Вж. например делото Мюмюн срещу България, № 67258/13, 03.11.2015 г.

[8] Така Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 2, с. 1-10.

[9] Така Р-286-2011-II, Р-318-2009-I.

[10] ОВ L 297, 4.11.2016 г.

[11] Така Sladuz v. Turkey no. 36391/96, ECHR 2008.

[12] Така Navone and Others v. Monaco, nos. 62880/11, 24.10.2013.

[13] Така John Murray v. The United Kingdom, 18731/91, 08.02.1996 год.

[14] Така Stojkovic v. France no. 25303/08, 27.10.2011.

[15] Указания за прилагането на този ред се съдържа в Р-479-1996 на ВС.

[16] В този смисъл, Трендафилова, Ек. Промените в НПК от 1999 г.: теоретически положения, законодателни решения, тенденции, Сиела, 2000, с. 69.

[17] Приет на пленарната сесия на ССВЕ на 11.05.2007 г.

[18] В този смисъл са мотивите към Делото „Морис срещу Франция”, Правата и задълженията на адвоката в практиката на ЕСПЧ, Сиби, 2015, с. 22-24.

[19] Изготвен в министерство на правосъдието и публикуван в Портала за обществени консултации на 02.05.2018 г.

[20] Както се подчертава в мотивите към посочения проект и към настоящия момент в чл. 99 от НПК се предвидено правото на защитника да се среща насаме с обвиняемия, но същото не е изрично предвидено като право на обвиняемия.

[21] Още за критичните бележки на разпоредбата на чл. 96 от НПК Вж. Чинова, М., Панова, П. Новата директива относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство, сп. Норма, 2014, бр. 3, с. 55.

[22] Спрямо тази категория граждани директивата въвежда термина “издирваните лица”. Правата на тези лица в производството по тяхното предаване са регламентирани основно в Рамково решение 2002/584/ПВР относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки.

[23] В действащия НПК не е въведена процесуалната фигура на заподозряно лице.